Проклинам се! От все сърце се изумявам и карам на сърцето си. Как можа да се въвлече в оковите на любовта? Как можа да се влюби точно в него? Защо не избра Георги, Павел или Петър от моето училище, от моя град? Защо трябваше той да е избраникът на душата ми?
Щастлива съм! Чувам гласа му и се потапям в страната на чудесата, в страната на смеха, там, където е той. Омайвам се и оставам без дъх, когато видя името му изписано на телефонния екран. Гледам снимката му и не мога да сваля глуповатата си усмивка от лицето. Разтягам устни и гледам влюбено… като идиот.
Мразя те, сърце! Как можа да сториш това на разума ми? Как… Защо…?!? Нима никой друг не е подходящ за мен? Няма ли някой, който да е близо до теб и до тялото ми? Защо избра човек, който е на стотици километри отдалечен?
Добре, съгласна съм с теб! Той е идеален, перфектен, най-прекрасното същество, което съм срещала. Кавалерството му е несравнимо, маниерите удивителни като за човек, живеещ в тези времена, знанията му са впечатляващи. ...