Кажи ми, помниш ли момента, в който се пречупи?
- Кое?

…
Аз си спомям момента… онзи миг, когато всичко загуби своя смисъл… смисъл, който никога не е съществувал.. Спомням си спомени бледи и усмивки изкривени, лица лицемерни и души празни… Още ли ще ме питат дали съм болна… Защо, нищо ново... Какво... една капка гордост??? Всеки път… земята под нозете ми губи своята твърдост, сърцето спира сухата кръв, очите… (ммда, знаем какво ще кажеш – спират сълзите) [сълзи - що за животни?] очите продължават своя брод към потъващато небитие… ”Времето отнася всичко: дългият ред на годините умее да мени име, външност, характер и съдба…” и как така останах същата?! И как така не срещнах автора? И как така презирам себе си, щом друга съм по външност и съдба?!

Защо след болката идва гневът…? Защо след залезът не заспивам завинаги? Защо уморените погледи все в мен се крепят, а моят загубил е своите спомени… и ирисът лешников сега е катранен, и миглите тежки са, затварят окопите?! И отново защо до безкрая ще шептят отново устните...