Тичешком влетях в тръгващия автобус. В главата ми маршируваха нови впечатления, нови емоции от едно ново запознанство...
Погледът мимоходом се плъзна по лицата, дори не ме подразни чалгата, която пригласяше на раздрънканото возило. Мислите кръжаха около срещата. Но нещо се промъкна в съзнанието и го затормози. Въздъхнах и върнах кадъра - не бяха последните няколко часа, нито изпращането. Намръщената контрольорка с досада ми подаде билетчето и седна на свободна седалка. И – тогава я видях, седеше точно срещу мен. Момиче на 16 или 17 години. Боже, колко беше тъжна...! Държеше МР3-ка, а музиката, която слушаше, сякаш я държеше в плен. През няколко минути пръстите пробягваха по копчетата, а миг след това очите се наливаха със сълзи.
И това ако не е поредното разбито сърце от Мадам Любов!
Мъчително беше да я гледам, но страданието на лицето ù бе като магнит за очите ми. Вече знаех, че не случайно хванах тръгващия автобус – няма случайни неща. Толкова дребни наглед ситуации и привидно незнач ...