Последна среща. Някак го разбираме без никой да е казвал и дума за това. Тиха си, а аз някъде дълбоко в мислите си крещя. Гъстият дим от някаква пура застава пред нас като че да покаже още веднъж с мистичния си облик пропастта, която толкова безотговорно изкопахме. Пропастта между нас.

Поглеждам към теб, но не за да запомня чертите ти. Черти, които бих забравил с радост, но те оставиха своя отпечатък във всяка моя мисъл. Поглеждам те с надежда, че този път ще дойде краят. Образът ти избледнява бързо щом помисля си за нещо друго. Стоим един до друг, но вече не като любовници, не като дори познати, а като две студени статуи, които са изгубили живота си. Останали са само да напомнят, че сигурността е илюзорна и краят идва дори за стихийния пламък.

"Не те виня." - казвам и хвърлям няколко банкноти на масата. - "Тръгвам. Моля те не ме търси."

Вратата на бара се затваря тихо зад мен. Снежинки се втурват към очите ми, а вятърът отвява малкото топлина, която е останала по мен. Кожата ми потръпва, но ръцете ми бавно, съвсем бавно обличат дебелото палто. Ръкавици, шапка, шал, копчетата, закопчани до яката и отново напред. Винаги напред, въпреки студа, въпреки всичко.

Ще ми липсва студеният ти поглед и тъгата, която втълпяваше в мислите ми. Ще ми липсва омразата, която изпитвам всеки път, когато се разкрещиш. Истеричните ти крясъци ме караха да се усмихвам. Защото ме нямаш. През всички тези дни аз имах своята роля в твоя живот. Играх я добре. Домът ни беше театър, но днес, когато се прибера, теб няма да те има. Днес ще се върна там, където всичко започна. Ще стопля студената, изоставена стая. Ще пусна тих джаз. В малката стъклена чаша ще налея коняк. И ще си спомням дълго време потънал в миналото. А после мисъл по мисъл ще разплета мрежата, в която сам се омотах.

Всъщност с теб споделихме една вина. Ти ме обикна тогава, когато моята любов не стигаше. Намрази ме едва когато успях да ти простя. Аз те превърнах в чудовище, а ти отне живота ми. Ще оставя сянката на това, което някога бях да се лута из града. Нека пие по нощните барове, да пуши безвкусен тютюн и да се самосъжалява. Да разказва за нещастието си на всеки, който иска да го чуе.

След време и това ще мине. Ти ще си щастлива с някой друг, а аз ще намеря моята принцеса. Дано някак някога се сетим за тази перспектива преди да кажем сбогом отново. Защото всеки следващ път е малко по-трудно от предишния. И когато някой ден не можем повече да го правим може пък да станем малко по-мъдри и да проверим дали няма и друг начин. Защото вече ме нямаш, защото те оставих, а ти ми позволи да си отида. Сега всяка перспектива е мъртва като несбъднато пророчество, приело, че съдбата е поела по друго разклонение инвалидиращо същността му. Така сега се чувствам и аз.