Някога някой казвал ли ти е колко прекрасен си като спиш? Дори и да не те виждам, си те представям. Винаги, когато ми кажеш „лека нощ”, си представям как си лягаш, затваряш очи и се потапяш в някой хубав сън, където животът ти е точно такъв, какъвто го искаш и надявам се – аз съм някъде там сред красотата на мечтите ти. Когато съм будна и знам, че спиш, си представям как седя до леглото ти и нежно те галя, едвам-едвам, не за друго – страх ме е да не те събудя. Докосвам грубите, мъжки черти на лицето ти, които всъщност са най-нежното и непринудено нещо, което съм виждала. И едвам сдържам дъха си, случайно да не се изпусна и да чуеш тежкото ми дишане – което е породено от любовта ми към теб, разбира се. Снижавам сърцето си почти до смъртта и му давам заповеди, играя си с него – то трябва да бъде тихо, въпреки че не може, защото само мисълта за теб го влудява и кара да бие, да удря и да ми се моли отчаяно дори за миг да бъде в ръцете ти. А аз седя, изплашена да мръдна, да не би да разваля ...