Не започвам с "Имало едно време" и не завършвам с "и заживели щастливо". Защо ли? Защото съм обикновено момиче, чиито живот се разливаше по претъпканите ѝ книжни етажерки, които обикаляха стаята, в която прекарвах всеки ден от живота си. Имах една дребна философия за живота:Животът е низ от нелепи и трудно преидолими събития, обвързани в красивата панделка, изтъкана от общата цел на нашите кратки животи... ще спра до тук, защото крайна цел при всеки е различна, а и моята не би допаднала на всички. Четях, защото между книгите са заключени хора, твърде перфектни, за да съществуват, или просто случки, твърде интересни за да се случат в реалността. На всяка страница мастилените петна, внимателно оформени, имитиращи букви, всъщност бяха стъпките на книжните ангели, в които само аз вярвах. Минали, създали съвършенството, върху иначе празните копринени листи и отлетели. Красиво е когато си представите, нали? Дори не се бях замисляла, че сънищата и според хората плашещо отприщеното ми въображение можеха да се припокрият с истината. Винаги съм си ги представяла, като малки човечета с нежни дантелени крилца и светещи, от слова венци върху лимоненожълтата им коса. Вярата в тях изгряваше с отварянето на всяка нова и ароматна книга, но не залязваше със затварянето ѝ. Детски блян бе да ги срещна, някъде около мен, носещи магията и силата на думите. И ето. Полята със златиста светлина, ръмяща от прозореца на иначе тъмната ми стая, между страниците на романа, който ме бе обсебил го видях. Сгънат на две, там където страниците се събират, с пречупено крило се изправи, поклащайки се на крехките си бели крачета и с невидима сила ме придърпа към себе си. Леко и нежно заприпка с крилца и снежно бял прах се посипа по кадифените листи, извивайки се в думите : "С теб сме" После хвръкна