Тя се прибра вкъщи, вечеря с родителите си и мълчаливо се качи в стаята си, като заключи вратата. Баща ù се беше зачудил защо е така мълчалива тази вечер. Мълчалива, но някак лицето ù грееше. След това му мина, защото знаеше, че не може да не им каже, ако наистина имаше нещо. Може би е от хубавото време и новата обстановка, помисли си той и си пусна неделния мач.

     Тъкмо се бяха преместили, защото баща ù смени местоработата си. Купиха двуетажна къща на главната улица и се преместиха да живеят за постоянно тук преди 2 месеца.

     Още не бяха разопаковали багажа си и тя се запозна с Ерик. Приветливо, скромно, възпитано момче от другата страна на града. Запознаха се още същия ден, когато тя пристигна. Вадеше някакъв куфар от колата и го съзря да върви по отсрещния тротоар. Погледна го, направи ù впечатление елегантния му стил. Той извърна глава, усетил погледа ù върху себе си. След това пресече, застана пред нея и джентълменски ù подаде ръка. ‘’Ерик. Забелязах, че ме наблюдаваш и сметнах за нужно да се представя.‘’ Беше я погледнал право в очите. Тя се притесни от нахалството си. Коя беше тя, че да си позволява да гледа така втренчено  някакъв непознат, който върви по улицата.

     Разбра, че е задрямала, сепвайки се от лекото почукване на прозореца. Обърна се и видя, че Ерик стои на терасата. Стана и отвори вратата към балкона.

-         Ерик, какво правиш тук? – попита тихо тя.

-         Искам да те заведа на едно място. – отвърна той, усмихвайки се.

-         Сега?

-         Аха.

-         Колко е часът?

     Той погледна часовника си.

-         Два без петнадесет.  – отново се усмихна.

-         Удобно време си избрал. – иронизира тя.

-         А ти имаш готини шорти.

Тя погледна с какво е облечена и се ужаси от себе с. Беше задрямала с бял потник и сини шорти на звездички. Допълнително с това беше обула розови пантофки кученца.

-         Наистина ли изглеждам толкова зле? – учуди се.

-         Не говори глупости, а идвай с мен – той вдигна вежди, обнадежден, погледна я мило и тя просто нямаше как да откаже.

-         Е, добре, но ако баща ми ни подгони с ловната пушка...

-         Точно в момента вашите... – той ù намигна - Сещаш се... - вдигна рамене.

Тя се усмихна.

-         Да ги оставим тогава сами – отвърна тя, а лицето на Ерик светна.

      Двамата слязоха по улука на къщата и се отправиха към загатнатото място. Вървяха, докато не излезнаха извън ‘’цивилизацията‘’. Застанаха на една поляна, изкачиха се  на едно малко хълмче (могила) и легнаха. Тя се огледа.

-         Това ли е мястото? – попита.

-         Това е мястото! – Ерик посочи с пръст нагоре.

    Тя погледна и се изуми.  Остана без всякакви думи. Нощното небе. Нощното звездно небе. Нощното звездно небе с метеоритен дъжд. С падащи звезди.

-         Намисли си нещо. – каза той тихо.

    Тя затвори очи. След малко ги отвори и отново загледа небето. Заедно гледаха мъждукащи звездици.

-         Какво си намисли? – попита Ерик.

-         Ако ти кажа, няма да се сбъдне.

-         Ще се сбъдне.

    Двамата се спогледаха. Тя вдигна вежда.

-         Ще се сбъдне ти казвам.

    След кратко мълчание тя се осмели да признае.

-         Намислих си да те целуна. – каза сериозно тя.

-         Какво ли си мислят звездите за нас? - Ерик отново погледна небето.

-         Какво?

-         Имам предвид ние ги наблюдаваме, цялото това изследване на пространството... Какво ли мислят те за нас?

-         Може би как може да сме толкова нахални. Да ги наблюдаваме така невъзпитано, безочливо, да ги изследваме толкова много, сякаш са някакви опитни мишки. Вярно, че трябва да знаем как е устроена природата, да я опознаваме, за да знаем как да живеем в мир, как да се развиваме, но това си е чиста проба жестокост...

    В този момент тя усети топъл дъх в устата си и мека кожа върху устните си. Той я целуна нежно, но опитно, като постепенно езиците им заиграха в приказен танц. Той помилва лицето ù с дланта си и се отдръпна. Двамата се погледнаха и той каза:

     - Казах ти, че ще се сбъдне!