Беше тиха и прохладна есенна нощ. Лекият ветрец не можеше сериозно да притесни закъснелите минувачи, само от време на време ги дразнеше, бутайки шапките им. Всичко живо, като изключим среднощните купонджии, главно ученици и нехранимайковци без сериозни задължения, всички сладко спяха. Всички, без един...
По точно една, абе направо двама. Докато госпожа Иванова, учителка по математика, набираше неуморни задачи на компютъра си, нейното момче не можеше да заспи. Старата бръкма, милото компютърче де, непрестанно бръмчеше и момчето мореше. Накрая то неиздържа, скокна от леглото си и запита майка си:
- Абе майко, не го ли написа най-после тоя тест...
- Още малко сине, нещата трябва да са максимално изпипани.- отвърна тя, без да отделя поглед от екрана.
- За кого бе, майко, за циганчетата ли! Та на тях грам не им пука за теста ти, стига си се бъхтила. – окуражи я да си легне синчето, сещайки се, че утре рано ще става.
- Не говорѝ така,сине! И онези деца могат, стига да им се отдели време и ...
- И какво?
- И обич, и внимание, и разбиране ... Понякога те са по-добри от българчетата.
- Да бе! – обърна се на другата страна момчето и си запуши ушите. Даа, подлудяващо ръмжеше компютърът...
Мина време! Теста беше вече направен и бързо забравен. Но още не беше проверен. Най-после, в една подобна онази вечер, за която казах туй-онуй по-нагоре, дойде и моментът. Госпожа Иванова извади да провери тестовете.
„Да видим сега, така,така, о не, какво, как можа. Чики и ти ли, стига де, по-лесно на къде. Мюзеин и ти ли...“ С всяка следваща контролна, настроението на г-жа Иванова се разваляше. А накрая то направо се вкисна, след като тези, с шансове за положителна оценка, се свършиха...
- Какво става бе, маме! Защо си в лошо настроение, утре имаш рожден ден.
- Не бе сине, просто се ядосвам на моите, че пак са се изложили на контролното.
- Казах ли ти аз, на тия хлапета не им е до твойта математика, те са заети да се женят, пък ти здравето за тях си даваш, майче...
- Какво да правя, това е моята работа сине!
- Знам, ти си истински учител и се раздаваш. Но утре е рождения ти ден! Затова хубавичко си почини, поне шест часа бъди, че да си в кондиция. Хайде, лека нощ!
- Може би си прав, сине. Айде, лека!
Докато крачеше смело към училище, готова да посрещне своя клас, госпожа Иванова се чудеше следното: „Дали да им дам бонбоните? Те са мързеливи, глупаци, но са деца, защо да им отнемам радостта(сладостта). Та все пак, за тях съм ги взела тези бонбончета.“ Още повече дълбаейки в тези мисли, госпожа Иванова прекрачи училищния праг.
Звънецът още не беше бил, когато госпожата по математика се отправи към кабинета си. Тя все пак беше решила да почерпи класа си. Когато най-сетне пристигна, учителката завари нещо неочаквано. Вратата на стаята беше отключена, а щом прекрачи прага и, пред нея изскочиха група деца, които в един глас извикаха „Честит рожден ден, госпожо“. И преди още да се е съвзела от приятната изненада, нейните скъпи ученици и поднесоха една огромна плодова торта. Все пак госпожата им, не трябва да пълнее прекалено, те си я обичат такава, каквато е.
-Честито, Иванова! Имаш страхотен клас! – чу се гласът на колежката по български език-Петкова.
-Какво правиш тук Петрова? А, Тинкова, Невенова и вие ли?
-Твоите сладурчета ни поканиха и нямаше как да откажем! – засмя Михаела Тинкова. Да празнуваме! – допълни тя и поднесе парче торта и на рожденичката.
И така забавата продължи, докато звънецът не би. Госпожа Иванова обаче, този път не бързаше да „изгони“ своя клас, за да се наслади на десет минути тишина, преди да дойдат следващите диваци. Защото този път тя беше приятно уморена. А и много радостна. Затова даже закъсня с цели 30 секунди за следващият час. Но какво от това, за тези деца нямат значение такива неща. Или имат. Може би за тях всяка секунда е важна, много по важна от тази за българите, защото тук, в училище може да им се помогне. И не да се научат на велики неща, а на уважение, добро поведение и т.н. И не е невъзможно, просто трябва да намериш правилният подход към тях – да се грижиш за тях като за свои деца!
Този ден мина и си замина! Но той остави след себе назеличими следи, и тук не говорим за цялата кочина в кабинета по математика, която лелките се трудиха с часове да почистят, а за нещо по-голямо! А именно – удовлетворението от добре свършената работа.
След като приключи с часовете за деня, г-жа Иванова, заедно с нейният най-добър ученик – Фаик, се запътиха към близкото фото. Там тя щеше да си изкара няколко снимки от този незабравим ден. И не само за да не го забрави, такива неща и с магия не можеш заличиш, а за да покаже на някого, защо си струва да се будува до посреднощ.
© Божидар Манджуков All rights reserved.