Щом си тръгваш, затвари вратата, не очаквам никого вече! Моето момче, ти ме обсеби, накара ме да вярвам, че ти пука, а после ме предаде. Знаеш ли... изгревът не настъпва за всеки, а след твойте думи аз не искам да отворям вече очи, не искам да се будя и да си спомням твойте постъпки, да усещам забития нож във гърба... И чувствам как болката във мен започва да говори, започва да разказва една история, която отстрани изглежда така комична. Пострадахме и двамата в този филм, прекалено се вживяхме! Забравихме да свалим маските, егоизмът ни погълна и лека-полека всичко между нас разруши. Ала никой не ни е виновен, че решихме да играем, оправдание за себе си не търся... но няма да забравя как се промени и отрече всичко, как във други очи се огледа и забрави за мойте. Няма да забравя как с всеки следващ път все по малко беше до мен, как с всеки изминал ден ставаше все по-студен.
Но знаеш ли какво? Ти си един неблагодарен човек и аз няма да склоня глава и да отворя вратата, когато се върнеш... а ти ще се върнеш! Нейните очи не могат да гледат така, нейните ръце не могат да докосват така, а нейното сърце не е способно да обича така! Времената преминават и след време ще усетиш тази липса. Нещо там, във ляво, като нож във тебе ще се забоде и болката ще те вбесява, ше искаш да избягаш, но накъде да тръгнеш няма да знаеш. Безцелно ще се скиташ и във всеки поглед мен ще търсиш, тогава наистина ще искаш да отвориш вратата към мен, която сега сам затваряш! Но аз дори да искам няма да отворя, в това тяло вече няма да има сърце. Единственото, което остана, е болка и две очи – жадували някога за нечия любов... Нека вятърът отнесе те надалеч, по различни пътища ще вървим вече – съдбата си казва думата сега!
© Красимира Гущерова All rights reserved.