Сините очи на семейния адвокат, макар и леко потъмнели от възрастта, блещукаха с дяволито любопитство. Джеймс четеше лежащия на бюрото документ, барабанейки нервно с пръсти.

  – Завещание под условие – промърмори Джеймс и вдигна глава към адвоката.

  – Точно така.

  Минута по-късно младият мъж се подсмихна, но някак криво, личеше си, че изобщо не му е весело.

  – Това е пълен абсурд! Трябва да спечеля някакъв си конкурс, за да получа парите на чичо Франк!

  – Точно така – повтори адвокатът.

  – Е, не бях очаквал такова нещо…

  – Честно казано и аз не бях очаквал, но вярвам си спомняш, че чичо ти Франк бъкаше от шантави идеи.

  – Когато бях тийнейджър, ме навиваше да стана писател, имал съм бил прекрасно въображение. Сигурно затова ми е погодил този номер.

  – Сигурно.

  – Конкурс за фантастичен разказ – изпръхтя Джеймс. – Че аз през последните десет години не съм написал нито ред!

  – Ами запретни ръкави и си припомни как се прави тази работа. Имаш мотив – 5 милиона долара.

  – Последният параграф го прочетох набързо…

  – Ако не спечелиш конкурса, парите отиват за предизборната кампания на сенатор Роланд Ръмп.  

  – Това вече ме уби! – Джеймс не можеше да понася този политик. Смяташе, че евентуалното му избиране за президент би било катастрофално за страната. – А уж се разбирахме с чичо Франк… Никога не сме се карали…

  – Да, странно е завещанието, но какво да се прави, такава е волята на чичо ти. Добър човек беше, Бог да го прости.

  След като адвокатът си тръгна, Джеймс отвори лаптопа си и се зае да научи повече подробности за конкурса. Оказа се, че списание „Нова фантастика” вече повече от петдесет години организираше конкурс за кратък фантастичен разказ. Предходната година участниците бяха над 700, а призови места бяха заели писатели с не една или две издадени книги. Джеймс осъзна, че шансовете му клонят към нула. Стана му криво, даже очите му се наляха със сълзи. Помисли си: „ На косъм бях от това да разреша с един замах всичките си финансови проблеми.” Изключи компютъра и извади бутилка бърбън от най-долното чекмедже на бюрото си. Отдавна не бе посягал към алкохола, но тази вечер смяташе да се насвятка порядъчно.

  На следващата сутрин, докато се мъчеше да пребори адското главоболие, Джеймс стигна до извода, че не бива да се отказва. Можеше например да отиде на курсове за творческо писане и чрез тях да усъвършенства уменията си, или пък да наеме човек, който да напише разказ вместо него. „Защо пък не? Някой от победителите в миналогодишните издания на конкурса?”

  Впоследствие Джеймс се отказа от курсовете, но идеята да наеме писател се загнезди дълбоко в съзнанието му. Нямаше начин да го хванат в измама, поне така си мислеше.

  – Прощавай, чичо Франк, но това са много пари – измънка под носа си Джеймс и се усмихна за пръв път от срещата с адвоката.    

  През следващите дни обаче колебанията му се засилиха. Проучвайки резултатите от минали години, оцени вероятността да спечели конкурса чрез нает писател на не повече от 5 %. Това го подтикна да потърси други варианти. И тогава се сети за приятеля си от гимназията Джон Чен. Чен беше от китайски произход. Той беше направил добра кариера в полицията, но се бе издънил, взимайки подкуп, и сега си изкарваше прехраната като частен детектив. Из полицейските среди бе плъзнал слухът, че Чен се е опаричил, което вероятно означаваше, че бизнесът му върви добре.

  След като се запозна със ситуацията, Чен обяви:

  – Кофти са те прецакали, приятелю. Но не бива да се отчайваш. Всеки проблем има решение.

  – Можеш ли да ми помогнеш?

  – Мога. Срещу 20 % от завещанието. Това ми е таксата.

  – А ако не спечеля конкурса?

  – Тогава не ми дължиш нищо.

  – 15 % – рече Джеймс, след като пресметна на каква сума съответства предложения от Чен процент.

  – Съгласен. Макар че… при неуспех… разходите…

  – 15 %.

  – Добре, разбрахме се. Така… отиваш при хората и им казваш всичко право в очите, после им даваш по 100 000 долара да те короноват за велик разказвач и всичко приключва.

 Джеймс въздъхна тежко.

  – Ех, де да беше толкова лесно… 

  – Разбира се. Пошегувах се. Би могъл да изпратиш много разкази, използвайки различни IP адреси и различни имена.

  – Не става. Разказът трябва да е на мое име. Това е изрично упоменато в завещанието.

  – Можем да подкупим журито.

  – Рисковано е.

  – Или да изнудим част от членовете. Например онези, които имат извънбрачни връзки или са укривали данъци.

  – Значи можеш да се докопаш до компрометираща информация?

  – Приятелю, ти май се съмняваш в способностите ми. Всеки има някакви прегрешения и, съответно, слаби места.

  – Все пак грозно ми се вижда това. Някак… подло.

  – Няма място за скрупули, Джеймс, щом заиграят големите пари.

  – Не, не, няма да изнудваме или подкупваме журито. Става въпрос за журналисти, писатели, блогъри, хора на духа така да се каже. Ако ги натиснем, нищо чудно да се разсмърди. Няма как да предвидим реакциите им.  

  – Лишаваш се от силни козове, Джеймс.

  – Не искам да се стига до грубости. Ще можеш ли да проследиш кореспонденцията им и писанията им в Мрежата? 

  – Това е фасулска работа.

  Джеймс се поколеба, помисли си, че петнайсетте процента, които бе предложил на Чен, са твърде много за някакво си обикновено шпиониране. Усетил сякаш терзанията на Джеймс, Чен каза:

  – Имам някои идеи, но ще ти ги представя, когато се сдобия с повече информация. А ти? Май си намислил нещо? Хей, трябва да действаме в синхрон!

  – Решил съм да наема неколцина писатели. Срещу процент от петте милиона. Те ще проучат предпочитанията на журито и ще напишат десетина разказа. После, чрез гласуване, ще бъде определен този, с който ще участвам в конкурса. 

  – Хитро.

  Двамата пиха по бира и се разделиха, стискайки си ръцете. Джеймс вече вярваше, че спечелването на конкурса не е мираж.

  Писателският борд, както го нарече Джеймс, се състоеше от седем човека, все признати майстори на късия разказ. Те започнаха да пишат, съобразявайки се с подаваната от детектива информация  – Чен бе събрал купища текстове, от които личеше какви са литературните предпочитания на членовете на журито.  

  Находчивостта на Чен нямаше граници. Той дори бе успял да се сдобие със софтуер за генериране на сюжети – разработка на някакъв шантав японски специалист. Въпросният софтуер бе предоставен на Писателския борд, който обеща да го използва, макар че като цяло гледаше скептично на него.

  На една от работните им срещи Чен сподели:

  – Не бива да избързваш с пращането на разказа, нито да закъсняваш. Ранните разкази се забравят, късните се изчитат набързо. Десет дена преди изтичането на срока, тогава го прати.  

  – Как стигна до този извод?

  – Статистика, драги. Заровил съм се до гуша в данните за миналите конкурси. Но най-важното е друго. Мой приятел от ФБР ми продаде едно много полезно софтуерно приложение.

  – Какво?

  – Софтуер за хипноза.

  – Стига бе! Това не го вярвам!

  – Ще повярваш, ще повярваш. Програмката се лепва за смартфоните като вирус и почва да излъчва послания, които влияят на подсъзнателно ниво. Може да се настрои така, че дадена фраза да се набие в главата на ползвателя, носейки му положителни емоции.

  – Нещо не мога да схвана.

  – Взимаш едно изречение от твоя разказ, който и да е той, и го зареждаш в програмата. И когато чете, журиращият изпада в нещо като транс. Тоест шансът да получиш максимална оценка е огромен.

  – А това приложение как ще попадне в телефоните на журито?

  – Няма да е лесно, но смятам, че ще се справя. Ти само гледай да осигуриш достатъчно добър разказ.

  – Писателският ми борд не е съставен от случайни хора, да знаеш.

  Чен се ухили и дръпнатите му очи съвсем заприличаха на цепки.   

  С наближаването на крайния срок за жалост се появиха сериозни проблеми. Писателите бяха подготвили седем разказа, всичките изпипани до съвършенство според скромното мнение на Джеймс, но не можеха да постигнат съгласие кой точно да изберат. Всички бутаха напред собственото си творение, обаче не желаеха да поемат отговорност при евентуален провал на конкурса. Ситуацията не се изясни дори и след няколко гласувания. Пустото его гризеше отвътре творците като мишка сиренце. На всичкото отгоре на една работна среща Чен призна, че програмата, която смяташе да качи на смартфоните на журито, понякога причинява световъртеж, халюцинации и лека депресия. Джеймс се чудеше какво да прави. Хем копнееше да се докопа до парите от завещанието, хем не искаше да причинява беди на горките хорица. От друга страна мисълта, че петте милиона най-вероятно ще отидат за предизборната кампания на Роланд Ръмп направо го побъркваше.

  Накрая, след жесток скандал с Писателския борд и Чен, Джеймс се отказа от услугите им, като се задължи да им плати неустойки. В главата му вече се бе зародила идеята сам да напише разказа. Една прекрасна зимна утрин той си направи силно кафе, извади тефтер и късметлийската си писалка и се разположи на верандата. Да, историята щеше да е реалистична и съответно застрашена от декласиране поради липсата на какъвто и да е фантастичен елемент, но щеше да е неговата история. Отвори тефтера, почеса се зад ухото и започна да пише:

  „Сините очи на семейния адвокат, макар и леко потъмнели от възрастта, блещукаха с…”