На семейството ми

Катя не си бе представяла по този начин седемдесетия рожден ден на дядо си.

От малка си спомняше как нивите се размазваха, докато колата им ( стар червен Опел) стигаше до малкото, но китно селце. Помнеше всичките изтощителни празненства в градината, многото ядене и пиене, смеха на дядо Стамен, който разказваше за своята младост и им свиреше неумело на акордеон... но не и тази година.

Катя се вълнуваше, защото не бе виждала леля си Ана от четвъртия си рожден ден. Тогава майката и лелята на момичето се бяха скарали за завещаното от баба Калина. От този момент Силвия и Ана не се бяха поглеждали, освен в съда, който беше отхвърлил две завещания като фалшиви.

Дори и дядо Стамен бързо разбра, че идеята му да събере цялата рода не е била добра. Той не одобряваше враждата между дъщерите си, но никога не бе успял да ги помири.

Леля Ана бе с пъстри очи, пълни устни и права черна коса, дълга до кръста. Лицето ѝ беше бяло, а фигурата- висока. Катя не можеше да не си помисли, че леля ѝ е много различна от сестра си. Ученичката се запозна с малките си братовчеди Светлана и Христо.

По някое време стана призрачно тихо, блудкавите разговори се разредиха. Братовчедите на Катя отидоха да видят зайците, а свако ѝ отиде да изпуши цигара. Силвия изглеждаше много тъжна и хвърляше скрити погледи на сестра си. Сърцето на Катя се сви, тя поиска да ги сдобри, но това изглеждаше невъзможно. Ана пък бе стиснала устни и упорито мълчеше.

Потиснатият от ситуацията рожденик влезе в къщата да донесе още лимонада и Катя го последва.

- Това някога бе стаята на момичетата. – усмихна се възрастният мъж тъжно, а внучката му се зачуди наистина ли му се е пиела лимонада. Старецът посочи единия ъгъл на стаята.- Там спеше Ана... а в другия ъгъл беше леглото на Силвия. Но вечер те избутваха леглата си едно до друго и дълго си говореха и се смееха в тъмното. Сега това е кухня. Няма допрети легла, кутии за бижута, панделки, учебници... няма хаос. Останаха само копринената завеса и снимката. – той се дотътри до плота и извади от шкафа една стара снимка в рамка.

Две усмивки. Две сини очи и две- пъстри. Една прегръдка. Две сестри.

- Било е толкова различно... - тихо каза момичето. Дядо му протегна ръка, но то не успя да вземе снимката навреме. Стъкълцата се посипаха по килима. Катя замря, сълзи напълниха очите ѝ.- Дядо, съжалявам, аз...

Дядо Стамен я прегърна, изтри сълзите ѝ и вдигна рамката от пода.

- Спокойно, Катя, ще ѝ намеря друга рамка... – той измъкна снимката, а внучката му замря, зад снимката имаше нещо. Протегна се без колебание и измъкна жълт лист, сгънат многократно. Щом го разтвори, изпадна черно- бяла снимка. Стамен погледна писмото и ахна:

- Това е почеркът на Калина!

В бързината дядото и внучката забравиха за лимонадата, но тя вече не беше важна.

След като всички се събраха, Катя пое писмото разтреперано от дядо си. Всички притихнаха, а тя зачете.

Откъде да започна? Това ли е завещанието ми? Може би.

Сигурно се чудите, скъпи ми Ани и Силвия, кой е този на снимката.

Христо и Светлана разгледаха фотографията, изпълнени с любопитство, а дядо Стамен гледаше в далечината.

Това е брат ми Любо.

Старецът не трепна, продължи да гледа в далечината. Ана и Силвия се сепнаха. Калина бе имала брат?

Не беше най- добрият брат на света, защото няма такъв, но беше много мил- разбираше ме, подкрепяше ме, разсмиваше ме. Понякога се карахме зверски, веднъж направо щяхме да се сбием, но винаги се сдобрявахме бързо и ставахме още по- близки. Любо ме съветваше и ми помагаше, водеше ме на игри и приключения, стоеше до мен, когато бях болна, печелеше ми плюшени мечета от стрелбището на панаира.

Нещо блесна в очите на Ана, а братовчедите на Катя се ококориха. Дядо Стамен стисна дръжката на стола си, кокалчетата му побеляха, но продължи да гледа в далечината.

Баща ни почина рано, аз и Любо още нямахме 25 години. Искаше ми се Любо да ме подкрепи в този така тежък момент и аз също да бъда до него, да бъда мечтаната сестра... но се скарахме жестоко за парите и имотите на татко.

Христо хвана ръката на Светлана.

Когато бяхме малки, баща ни бе подарил на Любо сладка моряшка шапка и оттогава най- голямата му мечта беше да стане моряк.

След смъртта на татко, след всичките караници и тонове омраза, той отплава. Избяга и аз получих имотите и парите, които веднага след това намразих. Исках да изчезнат, защото разбрах, че съм направила най- голямата грешка в живота си. Исках брат си, но никога повече не го видях...

Обичам те, Любо! Може би не съм ти сестра вече. Не знам къде си, дали си щастлив, дали имаш семейство, дали нощем не можеш да заспиш, мислейки си какво би било, ако нещата не се бяха развили по този начин. Не знам дали искаш да си ме върнеш, не знам дали въобще си жив. Но знам едно- ти няма да ме чуеш.

Дядо Стамен, трогнат, погледна най- сетне дъщерите си. Катя изтри очите си, за да не покапят сълзите по хартията.

Защо ви разказвам всичко това, момичета?

Да, това е моето завещание. Не знам какво ще стане с вас, но се надявам, че няма да се изпокарате заради богатството ми.

Това, което ви давам, е следното:

На Ана давам Силвия.

На Силвия давам Ана.

Това е, от което се нуждаете. Това е, което оставям след себе си.

Аз ще живея чрез вас, деца мои. Ако има живот след смъртта, то това е то- аз ще живея с всеки удар на сърцата ви, с всяка усмивка на децата ви.

Не ми се сърдете, задето не ви давам пари и имоти. Не се сърдете една на друга, защото едната има повече. И двете имате еднакво богатство, и двете имате семейство.

Аз ви дадох живот. Дайте и вие на мен!

Катя се усмихна въпреки надвисналата тъга.

Майка ѝ и сестра ѝ се спогледаха и си обещаха нещо безгласно, прегръщайки се.

Те бяха сестри.