Forever*
Елиз наведе тъжно глава. Тежките ù руси къдри безредно се разпиляха по бледите рамене.
- Не искам нищо друго. Само да разкажа историята. Виждаш, аз умирам, времето ми изтича. Трябва да разкажа историята.
По онова време аз не я разбирах. Мислех, че е полудяла от болките си и от лекарствата, които взимаше, за да ги успокои.
Когато ме повика при нея, не знаех какво да отговоря. Страхувах се от нея. От ледения блясък в очите ù. Бих я нарекъл красива, личеше ù, че е била, преди да се разпилее и преди нелечимата болест да я повали на легло и да изпие силите ù. Беше мършава, уморена, бледа. Лицето ù беше добило землист цвят, предполагам от недоспиване. Цялата ù фигура приличаше повече на сянка, отколкото на човешко същество. Само студеният огън в очите ù показваше неутолима жажда за живот и несломима воля. Помня, че се запитах какво е преживяла тази жена, за да стане такава. Помня, че не бях сигурен дали искам да знам отговора.
- Не се страхувай от мен. - каза ми Елиз и се усмихна с ...