Вървя. Сама. Не знам къде съм, а някак всичко наоколо ми е толкова познато. Сякаш съм била тук някога, отдавна…

  Не съм сигурна къде отивам, но продължавам да се скитам безцелно. И все пак стъпвам сигурно, не се съмнявам, трябва да продължа напред. А докъде ще стигна, това не знам… Но не спирам. Някакво странно чувство гъделичка стомаха ми, едновременно несигурност и възбуда. Знам, че трябва да продължа да вървя по тази улица. Да, била съм тук и преди. Този храст съм го виждала, а и това дърво, черницата, скривалището на немирните войници. А, да, познавах ги тези войници някога. От сутрин до вечер тичаха заедно, в безброй игри. Игри, в които и аз участвах.

   Сега си спомням, тук беше. Тук научих какво е приятелство и как то може да изчезне. Тук усетих и онези първи детски трепети, платонични, разбира се. Как се пада и става, как трябва да пораснеш, дори и да не искаш. Да, разбира се, че помня. Всички тези къщи почти не са се променили и все още има деца, които бягат наоколо и се смеят. Както нас, преди много време. Когато всичко беше по-просто, когато бяхме малки и искахме просто да се забавляваме. Но безгрижните дни  свършиха по-рано, отколкото ми се искаше, нямаше как, трябваше да продължа по пътя си. И за жалост той не беше свързан с това място. Знам колко пъти не съм го оценявала и съм бързала да избягам от него, но сега, когато се връщам назад към спомените, когато вървя по прашната уличка, ми е толкова уютно и топло. Плакала съм тук, но и съм се смяла, ранявали са ме, но и са ме обичали и затова винаги ще остана свързана с него.

   Хубаво ми е, но мястото ми вече не е тук. За последно ще погаля листата на храстите и ще опитам от черницата, а след това ще продължа нататък. А тук, тук ще се връщам понякога, когато имам нужда да се върна към детството си,  дори и да е само в съня…