Бележка от автора. – “Когато четете моите истории, искам да помните едно много важно нещо. Както в реалният живот така и в моите разкази ВСИЧКО е въпрос на гледна точка и ваша лична преценка. Оставям на вас да изберете, кое е ИСТИНА и кое НЕ.“ Приятно четене - Eddie

  Вече трета вечер го наблюдавах. Правеше абсолютно едно и също нещо. Ставаше от леглото, слизаше в кухнята, сядаше на масата разперваше ръце настрани вдигнал глава нагоре и комуникираше с някого. В началото ми бе трудно да разбера с кого точно, но след внимателно подслушване на „разговорите“ им вече имах бегла представа какво се случва. Дори успях да запиша един от техните диалози на диктофона си. Ако разбирах всичко правилно нещата не вървяха на добре. В първите дни бях изплашен, че баща ми се е побъркал, но грешах. Това изобщо не бе моя старец. Просто копие, което има същите спомени като него за да може да ни заблуди нас хората. От последната нощ успях да разгадая и част от плана им. Пълна размяна на хората с техни перфектни копия. Извънземни хуманоиди. За съжаление още не можех да направя нищо. Имах нужда от повече доказателства, които да представя пред света. Тази нощ, както и предишните подслушах разговора на „баща ми“ с управлението им, качих се отново в стаята си и се престорих на заспал. Той на свой ред правеше идентични движения, всяка вечер. След края на комуникацията се качваше горе, спираше за няколко секунди пред моята врата за да се увери че спя и си лягаше отново. Не знам дали след това заспиваше, но аз не успявах.
Целия ден в училище слушах „разговора“, който бях успял да запиша. Умирах си от желание да го пусна на някого да го чуе, но вероятно нямаше да ми повярват. Трябваше ми време да събера още материал и тогава щях да действам. Днес часовете бяха по-кратки и доста от учениците си тръгнаха по-рано. Аз поостанах в училищната библиотека за да потърся някое четиво, което можеше да ми помогне да разбера сложността на ситуацията. Спрях се на две книги за възможен контакт със извънземни и реших да ги взема и прочета в къщи.
Още с излизането си от училище го забелязах, беше спрял с колата си в другия край на паркинга и ме наблюдаваше. Вероятно се е усъмнил, че го подозирам и бе решил да ме следи. Почти бях сигурен че никоя от вечерите не ме бе видял. Опитах се да запазя самообладание, въпреки че в този момент бях изплашен. Направих се че не го виждам, отключих си колелото и се запътих бързо към вкъщи.
Още с влизането си в нас се стрелнах при мама.
–Къде е татко?- попитах я аз, като се оглеждах из кухнята.
–Не знам миличък, мисля че излезе до магазина.–Лъжа! Долових я веднага по нервният й тон и начина, по който гласът и потрепери.
–„Нима и тя е една от тях?“
–„ Или пък знае какво става но се страхува?“
Не знам какво беше, но в този момент не мисля че можех да й се доверя. Запътих се нагоре по стълбите към моята стая под претекст че имам много домашни и не искам да ме безпокоят. Мама не възрази. Заключих се в стаята си и цял ден четох книгите в опит да намеря начин за спиране на инвазията им или поне за забавянето. Единственото, което можех да направя според наръчникът „ Как да действаме при близки срещи от третият вид“ бе да спра комуникацията им с кораба майка и по този начин да забавя плановете им. Нещата вече бяха стигнали твърде далеч, „баща ми“ имаше някакви подозрения към мен. Трябваше да направя нещо. Стоях в стаята си и изчаквах да се стъмни и той да направи поредния си контакт с тях, тогава щях да действам.
Минаваше полунощ. Чух вратата на спалнята да се отваря. След секунди долових и шумът от стъпките му отправяйки се към кухничката. Момента бе настъпил. Сега или никога. Излязох от стаята си възможно най-тихо. Слязох долу и надникнах зад ъгълчето да видя дали е на обичайното си място. Нямаше го. Вцепених се от ужас. Не виждах почти нищо, нямаше и нужда. Усещах присъствието му точно зад мен. Започнах да чувам и дишането му. Тъкмо щях да се обърна и да го ударя той сложи ръка на рамото ми.
–Всичко е наред момчето ми. Не се страхувай.–копелето се опита да ме придърпа към себе си.
Бързо се отскубнах от хватката му и се забих в кухненския плот. Отворих едното чекмедже и извадих първият нож който ми попадна.
–Това е краят! Знам какво сте замислили и няма да ви позволя да осъществите гнусните си намерения.–изкрещях и се засилих към него, стиснал здраво оръжието си в рака. Ножа се заби право в корема му. Измъкнах острието и нанесох още един удар и още един и ще един. Той падна назад и се строполи върху масичката. Тъкмо щях да се доближа до него да видя дали съм го умъртвил усетих тъпа болка в тила си и се стоварих на пода. Видях лицето на майка ми с бухалка в ръце и изкривено от ужас лице. Загубих съзнание.
Събудих се в болницата, или поне приличаше на болница. Бях завързан за някакво легло с кожени каиши. Не можех да помръдна. Погледа ми бе още леко мъгляв но все пак различих лицето на майка ми, която с обляно в сълзи лице стоеше точно пред стъклената врата на стаята в която се намирах и разговаряше с двама фелдшери.
–Не може да бъде. Всичко с него беше наред. От както си го прибрахме не се бе оплаквал от никакви халюцинации или гласове.– тя избърса лицето си и наведе глава– Дори съпругът ми го наблюдаваше през последните дни - мама отново се разплака и подпря лице на рамото на единия мъж.
Халюцинации? За какво по дяволите говореше? Не съм имал никакви халюцинации! Напълно съм си с акъла!
„Те са я убедили в това! Извънземните!“
–Не съм луд! Мамоооо!–изкрещях с все сили и напънах каишите опитвайки се да се освободя.–Те не са хора! Махни се от тях!– едната ми ръка се откопча, успях да развържа и другата, после и краката си. Станах и се затичах към вратата. Опитах се да отворя. Неуспешно. Бе заключена. Ударих стъклото с юмрук. Дори не помръдна. Залепих лице за прозореца – Мамо! Мамо! Чуй ме моля те! Те са чудовища! Извънземни, дошли за да ни завземат. Трябва да ми повярваш! Моля те!– тя започна да плаче още по-силно и покри лицето си с ръце. Единият фелдшер отключи вратата на стаята и влезе. Събори ме на земята и завърза ръцете ми зад гърба. Бръкна в мантата си и извади спринцовка. Почувствах само лекото ужилване по врата. Главата ми натежа. Не можех да помръдна. Видях как другият мъж извежда майка ми. Фелдшерът клекна до мен и ме погледна в очите, на лицето му грейна усмивка.
–Радваме се че се завърна!–прошепна той.
По дяволите! Устните му… дори не… помръднаха…