Посръбва си зелен чай, похапва сурови лангусти и парчета еленска лой, усмихва се безгрижно, поглажда балонестото си шкембенце, и доволно се оригва и подпръцква.
- Ехооо! – викам с цяло гърло, а гласът ми отеква като в затворено буре. – Стига си се тъпкал с тия мазнини! Да не свършиш като Торквато Тасо, от преяждане…..
И както му говоря, ми светва, че не разбира нито дума. Пробвам на други езици. Чак като се преведох на японски, долових реакция
- Ей, простак! Вземи едно перо от гъска, бръкни си в гърлото, и ме повърни, да те вземат мътните! – вече уверено му викам на японски.
- Ммммм??? Нан да, коре!?
Тоест, “Това пък какво е?”. Чувам скриптящ звук от чесане на гола глава с мръсни нокти.
- То ру ко уа то та со! Уаааъъ – оригна се навътре, и въздушно налягане едва не ме сплеска. – Торукуато Тасо преял и умрял, ха-ха-ха-ха! Докато редял възвишени слова, уааа-ха-ха-ха! Развесели ме! Ами ти коя си? Не те познавам. Къде си се завряла?
Ох, най-сетне членоразделна реч. Лъч надежда в тъмното.
- ...