ЗАВРЪЩАНЕ В АКРОПОЛА

                                                      Денчо Славов

                                                         Първа част

Самолетът на Ер Италия се спуска плавно към широката писта. След минути  прилепва плътно към твърдата настилка и спира. Летище София. Поглеждам часовника, който показва  точно дванадесет часа и тридесет минути.

Преминавам през полицейската и митническата проверка. Младият митничар  ми се усмихва, когато показвам малкия черен сак и му заявявам, че нямам друг багаж.

Излизам на улицата с такситата. На югозапад в далечината се вижда града. Отпускам се върху задната седалка на жълтото такси с миниатюрно вълче-украса, висящо под предното стъкло, което се люлее и върти опашка при всеки завой. След половин час съм в моя град.

Точно двадесет години. Двадесет години, откакто една сутрин отлетях от този град, оставяйки след себе си детството и младостта. Преминаваме последователно край православния храм Александър Невски, Джамията Баня Баши и бившата сграда на Комунистическата партия. Символите на двете световни религии и на безбожието съжителстват мирно под ведрото софийско небе, всеки от тях носещ гордо вярата, че е господар на единствената истина за света. Таксито ме оставя пред стара четириетажна къща във виенски бароков архитектурен стил, с ронеща се мазилка, в стените на която са покълнали  тревички и са се вплели диви лози. Сградата е строена през 1937 г., на покрива още стои указател с годината на построяването. На терасата на първия етаж виждам леля Христина, остаряла е, но и аз не съм вече млад. Тя,  естествено, не ме познава. Извиквам я по име и казвам кой съм.  

- Деяне, ти ли си? Милата ти майка, преди да почине, все за тебе питаше!" Ще се върне ли преди да умра, ще дойде ли да ме погребе?" Тогава ти не дойде, разбрахме, че си бил в затвор в Америка  заради някаква жена. Качи се да те видя.

Качвам се по извитите каменни стълби с някаква особена радост в сърцето. За миг пред погледа ми се появява малкото момче, което се спуска като с шейна по парапета на същите тези стълби.

- Дойдох да погледна отново къщата. Кой живее сега в нашия апартамент?

- Вашата хазайка го продаде на едно семейство от Сирия, добри хора.

Приказваме още половин час, питам я за синовете ù, с които отраснах. Бате Стефан малко след мен емигрирал във Франция и сега работел като реставратор в Марсилия. Той беше състезател в боксовата школа на спортния клуб Левски-Спартак и ме тренираше, когато бях малък. Бяхме си направили импровизиран боксов салон в мазето.  По-малкият Калин, който ми е връстник, бил преподавател по математика в университета. Припомняме си общи случки от нашето детство.

Спомням си мъжа ù, чичо Боян, който се поминал малко след смъртта на мама. С тъжната си усмивка, с топлите си сантиментални очи. Среща ме в есенния хлад пред ателието си и ме кани да пием  кафе. Ароматът на прясно смляно кафе е изпълнил въздуха. Показва ми картините си, портрети на жени с интелигентни погледи и пейзажи от крайбрежието на река Дунав. Говорим за политика и изкуство. Намира смешното и в най-грозните събития на деня. Чувам дрезгавия му от тютюна глас, с който  приятелски ми говори, че времената са сурови, но ние трябва да умеем да обичаме ближните си, да ги обичаме въпреки всичко до последния си дъх.

 С леля Христина отваряме разговор за татко, който много рано ни напусна. Много неща не успяхме да си кажем с него. Колкото повече годините минават, толкова повече усещам неговата липса. Той беше свещеник. Преди няколко години бивш служител на комунистическите тайни служби ù казал, че баща ми е бил следен от тях в младите си години заради приятелските си връзки с папския нунций в София. Преразказва ми  чута от него случка.

Службите се опитали да поставят подслушвателно устройство в дома ни, но акцията се  провалила. Било в разгара на лятото. За да проникнат в къщата, са използвали почивните дни, когато цялото семейство ходехме  в една планинска хижа на Витоша. Дошли привечер и  отключили с предварително подготвен дубликат на ключа, оригинала за който били взели от мен, когато съм го оставял в училищния физкултурен салон. Вероятно учителят по физкултура е бил полицейски сътрудник. В двора имахме куче. Когато  приближили къщата, то се  разлаяло и се принудили да му дадат отрова. Докато търсили място за поставяне на подслушвателя, към къщата се приближил приятел на баща ми и започнал да го вика по име. Агентите се изплашили и сложили бръмбара в малък отвор от вътрешната страна на камината, като  разчитали, че няма да се ползва през  лятото. За тяхно нещастие само няколко дни  след това майка ми я запалила и подслушвателят изгорял.

Тази история ме връща в най-ранните ми години. Спомням си убитото куче, което се казваше Памук и как, когато се върнахме от планината,  плаках за него.

Разделяме се. Отивам в първата  автокъща, която виждам, и купувам употребявано светлосиньо Рено.

По схемата, дадена ми от леля Христина, намирам гробните места на родителите ми. Очевидно жената, на която плащам, поддържа добре цветните лехи. Майка ми и баща ми лежат един до друг, сякаш това състояние е естествено продължение на житейското им приятелство. Те много се обичаха и бяха неразделни в хубави и лоши моменти през целия им живот. Преливам вино и вода и мълчаливо посядам върху металната пейка. Дали ще имам и аз приятел в задгробния живот? Паркирам пред бившия царски дворец, сега Национална художествена галерия. Разхождам се из малките улички в центъра на града. Този район винаги ме е привличал още от дете, когато често го обикалях. Колкото пъти  минеш по тези места, толкова пъти откриваш нещо, което не си виждал преди. Преминавам под случайно избрана жилищна постройка през украсения с цветни  фигурки  от древногръцката митология тунел. Тунелът ме отвежда във вътрешен двор, заобиколен отвсякъде с високи стари сгради, по чиито стени се спускат водопади от бръшлян, но достатъчно широк, за да е целия осветен от слънчевата светлина. Изведнъж се озовавам в свят, различен от този на улицата. Шумът от автомобилите е изчезнал, заменен от песента на гълъбите. Зеленината не е добре поддържана, което създава впечатлението, че се намирам на естествена горска поляна. Тревата е прясна и ухае притегателно. В дъното на двора са се сгушили едно в друго две сливови дръвчета, отрупани с бял  цвят, ароматът на който изпълва гърдите ми с щастие. Пред тях показват пролетните си рокли две ябълки и една круша. В клоните им тихо жужат пчели, които се радват на новото начало, идващо с пролетта.

В десет часа вечерта съм в малък апартамент на десетия етаж на хотел Принцес. Заглеждам се в далечината през прозореца. През синкавата мъгла се опитвам се да различа сгради и места, които познавам от миналото, станали неотменима част от моя живот. Над града се спуска  топъл здрач, зад плътните стъкла шумовете заглъхват. Вече съм в хоризонтално положение. Музиката ме унася. Николо Паганини, Концерт № 1 за цигулка и оркестър, 1820 г. Преди години в Бостън съвсем случайно видяха афиш и след малко се озовах в малка кокетна концертна зала, където успях да чуя на живо това произведение. Дирижираше Мстислав Ростропович. Първото изпълнение на този концерт е събудило силни националноосвободителни чувства сред италианската публика, било е времето на въстанията на карбонарите против австрийската власт. Сега е странно за много хора, как един симфоничен концерт може да създаде революционно настроение.

Телефонът ми настоятелно звъни. Тъмно е и не мога да осъзная колко е часът. Присягам  към нощната масичка и го вземам в ръка.

-Кой е? - питам със сънен глас.

- Деян, утре до обяд трябва да бъдеш в Салоники. В дванадесет часа ще те чакам  пред бялата кула - чувам отсреща тревожен глас.

- Ти луд ли си, да не свършва света, та трябва да си подсигуряваме места в рая? - гласът ми започва да звучи по-бодро.

- Спешно е. Тази нощ са отвлекли  нашия човек.

Обажда се Аристотел, приятелят ми от затвора във Филаделфия. Събудил ме е в четири през нощта.

Крайпътни мотели, указателни табели, електрически стълбове се стрелват пред погледа ми и  отминават със скоростта на автомобила, който чувствам като приятел, който ме слуша безпрекословно. Пътят се извива край пълноводна река в тясно дефиле между две планински вериги. От време на време над пътя се надвесва зоркото око на охранителна камера. Това ме кара да си припомня материалите, които четях за България от интернет. Този международен път беше цитиран като трасе, по което се движи силен трафик на хора от престъпния свят в страната. След един остър завой, който вземам внимателно, движението се забавя. Плещест полицай регулира автомобилния поток. Преминавам бавно край прясно димящите останки от два автомобила. Ударът трябва да е бил много силен. Около мястото на произшествието се наблюдава делово движение на хора в костюми и в униформи. Бързината на модерното време е взела поредните си жертви.

Преди границата ни спират за малко, за да преминат  участниците в някакво състезание. Отбивам вдясно и спирам в едно разширение на пътя. Състезанието се провежда върху хълмиста местност, недалеч от трасето на магистралата. Млади мъже са яхнали някакви четириколесни превозни средства, приличащи на малки трактори, които хвърлят след себе си кафява кал. Освен че вдигат ужасен шум, те са превърнали зелените преди това хълмове в лунни кратери.

Десети април 2007, 12.00 ч. Бялата кула на солунското пристанище кротко почива под средиземноморското слънце. За пръв път идвам в този град, но имам чувството, че съм живял в него. Градовете по света наподобяват  хората. Между тях има много общи черти и в същото време всеки е различен по своему. Мирисът на запалена шума в парка, нощният шепот, утринната тишина във Филаделфия  са подобни  на тези в Солун, или в София, или където и да било другаде по земята. Приличат си и духовните прояви на хората, особено от съседни държави. Много от мелодиите  и ритмите в румънско-молдовския фолклор наподобяват тези на унгарския и сръбско-хърватския. Някои български танци приличат на гръцките и турските, а  мелодиите от българската планина Родопи, които са наследени от траките, са близки до някои старогръцки и други средиземноморски напеви. Кънтрито, което много харесвам да слушам в американските барове,  е близко  до ирландската народна музика, която вероятно идва от келтите. Тези прилики се дължат на културния обмен между народите, който не е от вчера, а от хилядолетия. Сега този обмен е силно ускорен поради развитието на комуникациите. В същото време всеки град има особености, които карат пътника да си спомня за него като нещо свидно  и неповторимо.

Тридесет градуса на слънце. Нещо необичайно за този годишен сезон. „Пак тази промяна на климата", мисля загрижено. Аристотел ми се усмихва от отсрещния тротоар. Махам му с ръка и той бързо се вмъква при мен.

Втори април 2007 г. Филаделфия. Кафето е разположено в една  пресечка, близо до околовръстното авеню на малка открита площадка. Слънчевите лъчи вече са започнали да топлят, но са поглъщани от новородените листа на близкото кестеново дърво и затова е още хладно.

На своите тридесет и пет години, ако Аристотел имаше брада, много би приличал на своя именит съгражданин от древността в младата му възраст. Високо чело, преди години катраненочерни, сега леко посребрели  коси, продълговат прав нос, големи топли маслинени очи. Около двеста грама хашиш, намерени у него при масови обиски в нощен бар, бяха причината двамата да се  срещнем преди  години във филаделфийския затвор, малко преди моето освобождаване.

Инстинктивно отваря нова кутия Ротманс и пали бавно цигара. Разглежда разсеяно Ню Йорк Таймс. За миг нещо привлича вниманието му и започва да чете на глас.

- „От сигурен източник се научава, че на 30 март  службите за противовъздушна отбрана на  Гърция и България са засекли нарушение на въздушните им пространства от неизяснен обект".

- Поредната измишльотина - коментирам небрежно.

Бръчката в средата на челото му се свива. Така прави, когато е много съсредоточен в мислите си.

- Какво не ти е ясно?

- Не може да бъде! Беше точно онзи ден. Обади се брат  ми и ми каза, че баба ни  искала да се свърже с мен, било много важно.

Възрастната жена е отгледала и двамата братя в малко селце в планините, северозападно от Солун. Това  обяснява особената връзка между тях, която продължава и до сега.

- Свърза ли се с нея?

- Още същата вечер ù се обадих по телефона. Каза, че предния ден привечер ходила за дърва в една долчинка над селото и там намерила отслабнал и изнемощял  мъж, наметнат с някаква дреха от метални нишки. Лежал на тревата и треперел, явно бил болен.  Помислила, че е бандит, който се крие от полицията, но ù се видял добър човек и решила да му помогне. Запалила огън и му дала да пие  домашна ракия, която носела със себе си. Той се пооправил и казал нещо на език, който много приличал на гръцки, но тя не го разбрала добре. Попитала го дали е грък, но той  не отговорил. Когато се стъмнило, го подканила да върви след нея и го завела в къщата. Посочил библията, която държала до иконата, и тя му я дала. Зачел се в книгата. Попита ме какво да прави с този човек. Посъветвах я засега да не съобщава на властите.

- Чу ли се отново с нея?

- Да - продължава бързо Аристотел - обадих ù се вчера. Помоли ме, ако имам възможност, да отида при нея и да се срещна с пришълеца.

- Пита ли я как изглежда?

- Да, бил не много висок, слаб, но жилав, с дълга, чуплива, тъмноруса коса. На възраст изглеждал колкото брат ми Ставро.

                   Аристотел ме моли да го придружа до тяхното село и аз се съгласявам. Преди това, обаче,  трябва да видя родната София. Само преди месец продадох на един бъбрив мексиканец магазина ми за битови вещи и украшения на североамериканските индианци. Купувачът не спираше да говори и  през цялото време ме убеждаваше колко трябва да съм му благодарен за това, че във време на връхлитаща финансова криза ми дава толкова голяма сума, което, естествено, не беше вярно, тъй като му продавах с двадесет процента отстъпка. В момента друго не ме задържа в САЩ.

- Не се бави, трябва да бързаме, имам лошо предчувствие - усмихва се Аристотел с тази странна усмивка на примирение, която винаги ме е привличала у него.

Оттогава са изминали няколко дни. Сега двамата сме в моето Рено близо до солунското пристанище. Поемаме  към планините на северозапад.

- Идвал ли си преди в Солун? - пита Аристотел.

- Никога, но имам чувството, че съм бил тук. Впрочем тук е роден дядо ми по майчина линия.

- Знеш ли кога е роден?

- През 1900-та година.

- Виж ти, бащата на моята майка също е роден тук в същата година. Възможно е да се познавали като малки и да са играли по улиците. Защо е напуснал Солун?

- Родителите му се изселили през 1913 г. след края на Балканските войни, заедно с хилядите българи-бежанци от Егейска Македания. Били са преследвани от гръцките власти.

- Бедните Балкани, шепа народи сме, и вместо да се държим един за друг и си осигурим едно приятно човешко съжителство, столетия наред сме си причинявали само нещастия - тъжно констатира Аристотел.

- Национализмът при малките народи е не по-малко мощен от този, проявяван от големите нации. Може би това е някакво средство за самосъхранение на малката общност. Доскоро мислех, че на Балканите вече сме преодолели старите вражди, но фактите показват друго.

- Да, ако имаш предвид събитията в бивша Югославия?

След час път спираме и излизаме на малка поляна. На запад, където бронзовият сокол с писъци изпраща отиващото си слънце  и сянката му кръжи над белия хребет на планината, върху малка височина е разположено селцето. Погледнати от тук, високите планински върхове, извисили се над него, изглеждат величествени и примамливи. Върху позеленелите вече поляни започват да се лепят синкави петна, които постепенно завладяват цялата планина и подсказват настъпването на нощта. Край селото от изток минава пълноводна река, а над него започва гъста широколистна гора, която неусетно преминава в планината.

 След малко сме в селото. В тихото спокойствие на априлската вечер то се е  отпуснало и заприличало на старец, който лениво се препича на слънце. Лястовиче цвърчене и откъслечни гласове са единствените шумове, които смущават тишината.

                    Дворът прилича на малка горичка. Зеленината скрива от погледа къщата, която е в задната част на двора. Дочуваме тих разговор. Около стара кръгла масичка под разлистената вече лозница са седнали възрастна жена, облечена в черно, и мъж на около четиридесет години, на колкото съм и аз. Мъжът е Ставро, по-големият брат на Аристотел. Двамата са братя не само по майка, но и по съдба. Ставро също е бил в затвора. Бил е инспектор в гранична митница. Разкрил таен канал за прекарване на оръжие за Югославия, където по това време се вихрела гражданска война. В канала участвал един от заместник-началниците на граничната полиция. Той разбрал, че Ставро е открил канала и решил да го отстрани. Полицейският шеф имал агенти сред преминаващите водачи на транспортни коли. Един иранец, шофьор на камион, който от дълги години преминавал през пункта и  предоставял от време на време  информация на полицията, като в замяна получавал защита срещу рекет от страна на митничарите, се съгласил да провокира Ставро, като му предложи дребен подкуп. Заловили го с малка сума белязани банкноти. Ставро усетил клопката, но било късно. Последвали няколко месеца затвор. Върнал се към първата си професия на книгопродавец. Преустроил едно старо тяхно помещение в Солун в малка книжарница, в която работели двамата със съпругата му.

- Калиспера - поздравяваме на висок глас.

Тримата се прегръщат топло, след това домакините прегръщат и мен, въпреки че не се познаваме.

Разполагаме се край масата. Рипсимия, така се казва бабата на Аристо, ни предлага узо в старинни малки стъклени чашки от дебело стъкло.

Отваряме разговор за пришълеца. Той почти не спял. Само за две  денонощия започнали да се разбират. Интересува ни външността му, която тя описва охотно с подробности. Очите му били с различен цвят, едното кафяво, другото синьо. У мен се прокрадва едно предположение, което обаче е толкова невероятно, че не мога да го изрека на глас.

Преди няколко нощи се събудила от автомобилен шум, който идвал от улицата. На лунната светлина видяла в двора да влизат трима души с черни маски. Тя била в малката пристройка до къщата, а странникът бил в къщата. Единият от мъжете счупил с ръка прозореца и  влязъл в къщата през отвора. Похитителят излязъл през вратата, като водел пред себе си нейния гост, който не се съпротивлявал. После всички потеглили с автомобила. Преди това успяла да чуе малко от разговора на двама от мъжете. Единият казал „най-късно до час трябва да сме при хеликоптера, ако до няколко дни не е в Джалалабад, няма да получим нищо".

                  - Записах това име Джалалабад, те няколко пъти го повториха, къде е това? - пита старата жена. 

                 - Това е град в Афганистан - отговаряме ù в един глас.

  Решаваме да не се обаждаме в полицията, а аз да отида при Радж - мой състудент и приятел от Филаделфия, който е счетоводител в една продуцентска фирма в Боливуд. Той трябва да ме насочи към някого в Афганистан.

                                          Следва продължение