Mar 12, 2013, 8:19 PM

Зеленият топаз 

  Prose
637 0 0
2 мин reading

                        П Р О Л О Г

       1500 ГОДИНИ ПРЕДИ НОВАТА ЕРА

            СОЛОМОНОВИТЕ ОСТРОВИ

 

 

       Слънцето изгряваше над малкото затънтено селце. Лъчите облизваха върховете на дърветата, минаваха по всяко листо и сякаш му казваха „Добро утро, събуди се!” След това се плъзваха по-надолу, докато достигнат тревата и тя сякаш трепваше от щастие. Едрите капки останали от среднощния дъжд, заблестяваха във всевъзможните цветове от дъгата. Някъде изкрещя птица. Внезапно излезе от гората и прелетя  ниско над главата на младия човек, седящ  на най-високата скала и наблюдаващ цялата тази красота. Той всяка сутрин посрещаше изгрева на слънцето, затова го наричаха -  Пролот-слънцето. Той беше син на вожда на средно голямо племе. Но за сметка на баща си, който сам беше постигнал състоянието на „МАНА”, Пролот знаеше, че е роден с нея. Просто му вървеше във всичко, което захванеше. Хората го почитаха не толкова за това, че бе син на вожда,  а че притежаваше тази Мана и им помагаше. Обичаха го, защото не се скъпеше и правеше всичко възможно те - хората от племето, да бъдат щастливи.

    Лъчите на слънцето галеха нежно лицето му. А той си мислеше за хубавата Менон. Отдавна бе влюбен в това момиче, но не можеше дори да поговори с нея. Не защото нямаше смелост, а защото бе син на вожда, а на прислугата бе забранено дори да го гледат! Тя бе толкова красива... Косите ù бяха дълги и блестяха на слънцето. Походката ù бе грациозна... А смехът ù бе толкова приятен... Понякога тайничко я наблюдаваше и я слушаше как говори с приятелките си.  Ех, колко щеше да е хубаво, ако двамата са заедно... Щеше да ù покаже цялата тази красота на зората, щяха да се разхождат в гората и да слушат песента на птиците... Е, той бе много влюбен... но бе син на вожд! А вождът, неговият баща бе много болен. Не се знаеше кога ще поеме неговите задължения.  Така загледан и замечтан... Един глас го извади от това състояние. Шаманът. Какво пък искаше сега?

- Слънце, трябва да отидеш при баща си. Вика те.

  Той стана от скалата, на която седеше и наблюдаваше цялото село и гората, и слезе с горда походка долу до малка каменна постройка. Това бе домът му. Докато дядо му живееше в огромна шатра, баща му мислеше как да построи по-здрав дом. Така се роди идеята  да натрупат камък върху камък и направиха малка постройка. Хората от селото харесаха това и започнаха нови строежи, докато селото не се превърна в това, което беше.  Само в средата му все още седеше огромната шатра, където дядото на Пролот почина преди две години. Той бутна малката вратичка и влезе. Баща му лежеше върху сламено легло.

 

© Милена Карагьозова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??