- Тук ли работи дядо ти? – попитах аз и погледнах огромната сграда.
Бяхме пътували повече от час и половина от посолството дотук. По едно време дори ме хвана страх, защото излязохме вън от Москва – видях табелата за край на града – и продължихме по някакво шосе покрай богаташки къщи. Мрачната физиономия на Иван ме спираше да попитам къде точно отиваме, но когато спряхме пред огромен портал от ковано желязо и моят спътник се подаде през прозореца да каже името си на портиера, просто не се сдържах.
Иван не ми отговори, а просто изчака вратата пред нас да се отвори със скърцане и продължи да кара, вече по частната алея. От двете ни страни се извисяваха дървета с педантично подрязани еднакви клони, а пътят беше като излъскан. Нито една снежинка. На Иван всичко това не му правеше особено впечатление, но аз гледах с широко отворени очи. Изненадата ми премина в изумление, когато спряхме пред къщата. Не къща, а направо имение – напомняше ми на снимките на дворци, които майка ми обичаше да изря ...