ЗМИЙСКА ПЪТЕКА*

      Всички се скупчиха около стълбището, по което току-що бяха преминали младоженците на излизане от ресторанта.

       - Към мене, Рени, към мене хвърли. - подканяха я ту отляво, ту отдясно сватбарите – Не, не, към него, към него, че както е тръгнал, ще си остане стар ерген. Дано намери някоя да го излъже.

        - Не я слушай! Не я слушай!

        Изморена от празнуването и от шумотевицата, Рени копнееше най-после да остане насаме с мъжа си. Леко отегчена и притеснена, обърна гръб и хвърли букета назад. За изненада на всички той попадна в ръцете на по-малката ù сестра. Мери буквално прегърна цветята не по-малко изненадана от другите.

-          Еееее! - разнесоха се възторжени викове

-          Ей, Мери, внимавай да не зарежеш училището. Имаш си гадже, а? – подеха със закачки пийналите сватбари, къдрокосата тийнейджърка.

-          Я кажи сега  кое е гаджето.

-          Стига бе. Нямам гадже. Откъде го измисли, Петре? -  блъсна  нервно братовчед си

-          Имаш, имаш. Видях я оня ден с един… Сашо ли беше, ма?

-          Стига бе. Ще се ядосам.

          Всички се смееха и бяха щастливи.

*  *  *

           Марияна натопи букета. Но каквото и да правеше през следващите дни, очите й неволно се заглеждаха в него, направо се влюби в тези червени градински рози. А той не увяхваше и не увяхваше, напук на нейните страхове. Странна работа.  Да не би пък да се е заблудила и розите да се окажат изкуствени. . .  Глупости, изкуствени!

*  *  *

            Нещо у Мери се промени, откакто дойде Илиян в класа им. Появи се странна и неочаквана близост между тях, още повече че студеният му поглед и хладно поведение за много кратко време бе отблъснало съучениците им от него. Само един негов поглед бе достатъчен да охлади страстите при разгорещен спор . Някаква страшна, непозната за никого, сила бликаше от него. И макар, че поведението му бе безупречно, всички се страхуваха от него. Само Марияна, само тя го приемаше и харесваше такъв, какъвто е. А той, той всяка сутрин я вземаше от дома ù. Ходеха на разходка заедно, учеха заедно до късно. Никога не помнеше кога той си тръгва, защото уморена заспиваше още преди да е успяла да го отпрати... Много пъти си поставя за цел да остане будна докато си тръгне, но никога не успяваше. Само майка ù и казваше сутрин, а  не след дълго той позвъняваше на вратата с букет цветя. Кога успяваше? И няма зима, няма лято, той я изненадваше с букетче всяка сутрин. А тя, тя всеки път го губеше до края на деня. Най-много харесваше да намира цветя на чина си или на възглавницата си сутрин, когато не бяха на училище. И отново, каквото и да правеше през деня, очите ù неволно спираха върху вазичката, в която ги топеше. Този негов жест дотолкова стана част от нейния живот, че тя вече не можеше да си представи как ще се събуди и няма да намери до главата си букет от пресни билки, или че вазата ù ще остане празна.   Направо се отъждествяваше с цветята, превърнаха се за нея в нещо, без което не можеше да диша, камо ли да живее. Непрекъснато очакваше жеста му. Веднъж дори го попита кога и откъде успява всеки ден да ù бере цветя. Той само се засмя и я помоли това да остане негова тайна. И всяка нощ ù се присънваше как грабва букетчето си от вазата и хуква нанякъде. Тича, тича, докато се озове на някаква тънка, едва забележима горска пътека, сякаш по нея минават само змии. Но тя не се страхува и тръгва нагоре. Там някъде се чува пее планински ручей, а тревата под нозете ù се разтваря, сякаш ù прави поклон, а тя, сякаш не стъпва, а се носи леко над  земята докато стигне върха. А там е като в рая. Не че знаеше как е в рая, но така се чувстваше. Потънал в цветните си градини там, до ручея, я чакаше Илиян.  С всяка нощ тя навлизаше все по-дълбоко в горските дебри. А дните ù се сливаха с нощите, така романтични. Бе престанала да вижда и чува света. Само него, Очите и виждаха само него, ушите ù слушаха само него, ръцете ù, цялото ù тяло усещаше само него. И докато в началото, наскоро след сватбата на сестра си, тя само тичаше в съня си безцелно с букета, без да знае къде отива, то по-късно намери и пътека, после тръгна по нея, стигна до горе и тогава се появи Илиян. Какво ли общо имаше той със странните ù сънища?

           Всички ù се чудеха как е могла да хлътне по тоя темерут. Поради странното ù приятелство с Илиян, всички започнаха да отбягват и нея, а тя, сякаш въобще не я интересуваше. Стана различна и странна като него. Запусна се. Не се интересуваше вече как изглежда и скоро заряза курса по манекенство...

*  *  *

          - Вие се шегувахте, но май както е тръгнало, наистина току-виж зарязала всичко и се омъжила. – сподели майка ù веднъж пред Рени, която скоро щеше вече да ражда. – Поговори ù малко. Много се притеснявам. От рано е все с него, а вечер той си тръгва едва, когато заспи. Колкото пъти опитвахме  с баща ù да ù говорим. И я наказвахме, и я увещавахме, но нищо. Отбягва всички и всичко. Говори все за някаква пътека, тънка, като змийска, и как горе в планината, сред градини от цветя, я чака той.

           - Чак толкова да се е побъркала по тоя? – рече зет ù – Че аз съм го виждал. Не е нещо кой знае какво. Даже е малко противен.

           - А ние като се влюбихме? Или забрави?... А, Данчо? -  подсети го Рени.

           - Добре, ще ù поговорим. Макар че тя щом вас не чува...  

*  *  *

         Тези дни валя като из ведро. Порои, бури, гръмотевици и светкавици... И Илиян го нямаше. Мери направо не можеше да повярва, че я е изоставил. Толкова много плака. А и не знаеше къде живее той. Дори телефонен номер не беше ù оставил, а тя  толкова бе свикнала с него, че дори не бе помислила, че ще ù трябва, за да му се обади, да го потърси... Какво става с него. Обикаляше улиците като луда. Ходеше на училище, но въобще духът ù не беше там. Нищо не я интересуваше, никой...  А змийската пътека от съня ù беше сякаш безкрайна и тя се изгубваше в мъгла от облаци и кал, губеше посоката. Сънят! Как не се сети по- рано! След училище дълго обикаляше баирите безцелно. Надяваше се една шумка поне да ù подскаже пътя до него? Не, не може да я е зарязал, не е възможно да си е отишъл просто така, без предупреждение, без обяснение, без нищо.

*  *  *

        Мери престана да се храни и нямаше сили вече да стане от леглото, беше и лошо и ù се виеше свят.  А когато се събудеше след трескавия си унес, питаше за Илиян. Наложи се на Пенка, майка ù, да викне личния лекар.

*  *  *

           - Не се притеснявайте. - Успокои семейството доктор Василев – Лепнала е вирус. – написа и подаде рецептата на  Жоро, баща ù. – Като  попие този антибиотик, скоро ще се изправи на крака – Спокойно бе, Жоре, спокойно. Просто е болна и това е усилило емоциите ù. Нищо повече. Няма повод за притеснения.

*  *  *

         Пенка и Георги позвъниха на класната и си уговориха среща с нея в училище. Разговаряха дълго. Госпожа Златева им обясни, че е посетила дома на Илиян.

         -  Той също е болен. Майка му ме посрещна, но не ме пусна в стаята при него. Каза, че е много отпаднал и че е опасно да не се заразя. Почтена жена ми изглеждаше още откак се запознах с нея. Изглежда отглежда сина си сама. Не видях баща му, макар че той каза, че има баща. Живеят мизерно, госпожо, в една полусъборена къща  нагоре в покрайнините. Нищо чудно, че се е разболял, предвид условията, в които живее А пък и тя е постоянно с него. Не се учудвам, че и тя е болна, но щом лекарят ви е казал, че няма страшно, значи трябва да се успокоите...

          - Дайте ни адреса му, моля...

          - Не ви препоръчвам, госпожо, щом е болен.

*  *  *

          -  Мери, събуди се, Мери. -  сръга я радостно майка ù –  Мериии! Илиян е тука. Чака на вратата. Иска да те види.

           Марияна едва отвори очи. Поклати отрицателно глава. Но още преди да получи някакъв отговор, той бе застанал с букетче прясно набрани билки до леглото ù.

            -  Ще пиеш ли чай от риган? Ще ви оставя. Мисля, че има какво да си кажете все пак.

            Тя извърна глава. Не искаше да го види повече. А толкова много го обича...

            Илиян въздъхна тежко. Колко беше отслабнала за тия няколко дни...

            - Мери… Прости ми... Моля те... Разболях се. Какво да направя? Разболях се. А нямам телефон. Иначе щях да ти позвъня...  Уверявам те.

             В тона му имаше такова отчаяние, че това накара Мери да извърне очите си към него . Тя заплака от облекчение, от щастие, хвърли се на врата му.

              - Ти също си бледичък. А аз помислих най-лошото... прости ми.

*  *  *

            За втори път изчезна Илиян. И то от клас по време на една буря с пороен дъжд, появила се след неочаквано, но кратко земетресение, разтресло градчето призори... Всички се чудеха кога е излязъл от клас, щом не са го видели... Когато се върна след около два-три часа, беше блед, мръсен и мокър, сякаш, че се е бил с някого. А  на Мери и се стори, че крие в дрехата си  под мишците, нещо... Посегна към него, но той рязко и грубо я отблъсна. Стъписани и двамата, сякаш замръзнаха на местата си. По бузите ù се стекоха  две големи  сълзи. Очите ù го питаха:  - „Какво ти е?”  Неговите отговаряха: „Прости ми!” Вторият звънец удари. Пенева, по английски, ги подкани да влязат в клас.

*  *  *

        - Ако ми се случи да изчезна пак, не плачи! И да не си хукнала да ме търсиш пак. Ще се върна.

        - Аз вече знам къде живееш. Нарочно ли не ми каза?

        - Да не си посмяла! – отсече той – Опасно е за тебе.

        - Защо?

        -  Казах ти, че е опасно и толкова

        - А крилете** под ризата ти? - Настъпи кратко неловко мълчание между тях.  - Ти какво си помисли? Че не съм ги видяла ли? Кой си всъщност ти?

        - Тях можеш да ги видиш само ти, защото си чиста, невинна...

        - И люспите по ръцете ти ли ги виждам само аз?

        - И люспите, Мери. Но не му е нито времето, нито мястото да говорим за това сега.

        -  Защо?

        - Казах ти само да не ме търсиш, ако отново изчезна след някоя буря. Ще се върна. Не ме търси, а ме чакай. Ходя да помагам на хората. Но да ходиш вкъщи е опасно.

*  *  *

          Близо до изоставената къща  се намираше змийската пътека, която Мери така отчаяно търси, за да достигне до него. Но как да ù каже... Как да ù каже, че е Змей. Ами ако се изплаши от него и го разлюби?... Как ще живее без нея?

*  *  *

          Но тя не престана да търси.

          Беше по Великден, по време на една буря. Не знаеше нищо повече освен това, което Илиян ù бе казал. Но защо му е да се крие, щом помага на хората да спасяват посевите си по време на буря? Ще иде, ще иде до дома му и ще чака скрита зад някое дърво.

          И тръгна. Качи се на автобуса, слезе на последната спирка и продължи пеша.

          „Сигурно е тази стара, порутена къща. Защо ли толкова се срамува, че са бедни? Защо не ù позволява да се доближава? Нима го е страх, че ще го изостави като разбере?... Глупчо.” Отвори вратата. Тя изскърца заплашително, очите на момичето потънаха в гъста паяжина. „Но… възмути се в себе си, тук никой не живее? Значи ме е излъгал?!” Нещо прошумоля на пода и тя с ужас забеляза, че мястото е пълно със змии. За миг се смрази. Змиите не я закачиха. Напротив. За нейна изненада се отдръпнаха почтително. Ама че чудна работа.

          Нямаше какво повече да прави тук. Илко ще трябва да ù обясни много неща. Чувстваше се някак особено - объркана, измамена...  В миг се стъписа. Пътеката... От съня ù. Господи, значи е близо и скоро ще открие тайната му...

*  *  *

          Беше вече мръкнало, когато се прибра. Не отвърна на поздравите на майка си, не забеляза баща си. Дори отказа да вечеря. Чувстваше се много особено. Смесица от чувства на вина, на гняв, спрямо Илиян, и същевременно отчаяна любов разкъсваха сърцето ù.  Кой знае колко пъти я е лъгал? И тя му е вярвала. Защо? Защо я излъга? Какво му е сторила? Всичко му даде. Отдаде му се.

           Цяла нощ се въртя в леглото като луда. От дълбоката скръб и обида напираха сълзи. Душата ù крещеше. „Какво крие от нея? Кой е той? Кой? Кой? Кой?”

           Заспа едва призори. И пак сънува онзи сън. Пътеката вече придоби напълно ясни очертания. Тръгна по нея. Но не искаше да върви. Чувстваше се обидена. И въпреки всичко някаква сила сякаш я дърпаше все по-нагоре и по-нагоре. Тревата се разтваряше пред нозете ù, за да ù прави път, и лазеха в нозете ù змии, и не просъскваха, а по-скоро шепнеха  почтително:  „ Господарке. Господарке...”

           Събуди се плувнала в пот. Направо скочи от леглото. Настъпи нещо студено и люспесто. Беше змия. Господи. Нима не се е събудила още?...

           Бурята в небето и в сърцето ù вече беше поутихнала. Лек дъжд продължаваше да роси улиците и душата ù.

*  *  *

        Когато се свести, лежеше на леглото,  Илиян беше седнал до нея и кротко галеше косите ù. Не каза нищо. Но разбра, че той вече знае...  само как го прави не знаеше, как успяваше всеки път да знае какво е правила и къде е ходила, когато го е нямало.  Чувстваше се объркана. Сигурно и посещението в къщата му е било лош сън?...

       -  Не е сън, Марияна. Нищо не е сън. Защо си ходила, след като ти казах, че е опасно за тебе. Имала си късмет, че са те познали и затова не са те закачили змиите ми.

        Това я хвърли в тих ужас. Остана с разтворена уста, без да може да намери думи.

        - Извинявай, Мери. – след упрека тонът му стана мек, гальовен, пълен с тъга и отчаяние. – Трябваше да ти кажа истината по-рано. Само в едно не бива да се съмняваш. Че безумно те обичам. Аз съм Змей, Мери. Цяла нощ опитвах да спра пороите на халите, цяла нощ се бих с тях, но те отключиха небесните си пещери пълни с вода Едва не ме убиха.*** Не успях да се превърна в човек, когато се събуди. Бях уморен. Изтощен.

         Сега говореше той. Само той. От часове.

         Момичето го гледаше онемяло от уплаха, ужас, изненада. Какъв Змей? Това не е ли само в приказките? Или той се е побъркал, или тя.

         - Сигурно те изплаших. Прости ми, Мери.  Но тия хали щяха да удавят земята и да останете без хляб и плодове. Какво можех да направя?

         Тя продължаваше да го гледа онемяла и нищо не разбираща.

          - Ти май още не разбираш, Мери? Аз бях букетът на сватбата на сестра ти.**** Иначе как щеше да ме приемеш в дома си, в сърцето си.  Аз бях букетът до възглавницата ти, на чина ти. Бях майка си, когато дойде класната ти. Понякога ти берях и билки. Имах нужда да ме приемаш до сърцето си всеки ден. Аз съм истинският, когото виждаш в своите сънища и с когото искаш да полетиш  над земята. Продължаваш ли да искаш да полетим заедно, да се махнем от тук най- после? А? Мери? Обичаш ли ме още?...

*  *  *

         От този ден нататък Марияна се затвори напълно в себе си. Все мислеше нещо. Не говореше, не поздравяваше.

         Няколко седмици след това отиде, уж на гости, на Рени, за да занесе подаръци на бебето. Беше много любвеобилна. Много си игра с малкия Румен.

         - Какво прави Илко?   Нищо не говориш за него?

         - Не знам. - излъга тя – Ние се разделихме. Той ме излъга.

         -  Как така? Та той си умираше за тебе? Не мога да повярвам. – Изненада се кака ù – Искаш ли да поговоря с него?

         - Не.

         - ...

         - Аз вече реших. Всичко е обмислено и решено...

         - Кое?

         - ...

*  *  *

        Марияна облече булчинската рокля на сестра си, която отмъкна вчера под предлог, че е отишла да види бебето. Завъртя се няколко пъти пред огледалото и се хареса. После внимателно закрепи булото за косите си и се гримира. Пак се огледа. Вече беше готова. Взе букета от пресни билки, които намери до възглавницата си, когато се прибра, и тръгна. Тръгна по змийската пътека на съня, за да се срещне и венчае със Змея. Тревите се разтваряха под нозете ù, Змиите почтително шепнеха: -  ”Добре дошла, господарке. Добре дошла".  Дърветата галеха с листа косите ù, когато се покланяха. А тя вървеше, вървеше... Беше ù леко, леко. Сякаш не ходеше, а се носеше над земята. Ето го и раят с разноцветните градини, с белите стада и ясното слънчево небе. И ручеят. А там, горе, сред алеите я чакаше Илко. Затича се към нея, хвана я за ръце и полетяха заедно над пъстрата земна шир. Беше толкова щастлива, че стана негова жена, че дори не забеляза как майка ù  плачеше, коленичила пред леглото до мъртвото ù тяло.

---------------------------------------------------------------------------------------

* Не само в българската, но и в други митологии присъствието на змия в двора на къщата се е тълкувало като присъствие на дух на починал близък, който пази дома от зло. Затова и убиването на змия  е било знак, че в семейството ще се случи нещастие... Освен това, ако се задълбочим в източните религии, ще разберем, че образът на Змията символизира образа на нашата фина същност – нашата Кундалини...  Т.е. Змията се явява  граничната същност, нишката, която разделя живота от смъртта. В живия човек е неговата фина енергия, а мъртвият я оставя на земята и тя приема образа на змия.    (Вж. Георгиева, Иваничка  ”Българска народна митология”: София, Наука и изкуство, 1983 г., стр. 100 и стл…… ). Според нея „покойният прадед вероятно е приемал образа на змия у траките”, за което говорят изображения  върху монети от Костанца.

**Според народните поверия крилете на змея могат да бъдат видени само от любената от него девойка и от праведните хора.

*** Според някои поверия, змеят е този, който държи заключени вратите на дъждовете, а според други, халите , които държат заключени реките, за да предизвикат суша. Те могат да убият змея, ако пуснат изведнъж тези води. 

**** Според преданията, змеят е способен да се преобрази на каквото си поиска (в китка, в сребърно подгърленце и прочее), за да подмами харесваната девойка. А ако тя намери и вземе този предмет, бива отвлечена от него. Затова, почти до ср. на ХІХ в.  се е забранявало на момите да вземат подхвърлена китка, защото тя може да се окаже преобразен змей.   Георгиева, Ив.”българска народна митология”: София, Наука и изкуство, 1983,с. 89).