Ето го Райчо, върви към него, малко зад останалите, и не смее да го погледне. Веднага познаваше кой изнася продукция от комбината. Искаше да му помогне, ама как, като беше тука да пази от кражби.
- Не може, Райчо. Нали вече говорихме. Вади от джобовете. И много здраве на Ленчето и на Борис. Той как е? Има ли подобрение? Ето, носи му тая прашка, чичо ти Донко, кажи, я праща, чака те да оздравееш, да стреляте заедно, кажи.
- Той, докторът, надежди много не дава, нищо не се знае още, но сполай ти - продумва Райчо и поема прашката с лявата ръка, а с дясната оставя на гишето пакетчетата масло. После, оклюман, пресича портала на млекокомбината.
Да пази Господ от най-лошото. Единственото дете на Райчо и Ленчето от няколко дни береше душа в болницата. Менингит. Лекарят правел всичко по силите си, но говорел за сина им тихо, като за взел-дал. Донко тайно се надяваше, че колегата му от другата смяна, който и хабер си нямаше от военна чест, си затваря очите за подутите джобове на Райчо. Клетникът ...