Снегът малко по малко смразяваше нежната природа. Градът потъваше в мастиления цвят на нощта. Само звездите светеха и озаряваха с диамантения си блясък. В едно ъгълче, пред една изоставена сграда, седеше една жена. Прашните улици бяха изцапали лицето й. Сиво като всекидневието й, лишено от многообразните палитри на живота. Нямаше празник, нямаше делник – тя все си бе там – на онова местенце, сама, просеща… протягаща ръце… очакваща… молеща се за помощ….

       Коледа наближаваше! Времето, в което всички се надяват на чудеса. И дори и онази жена не бе угасила пламъчето в очите си. Нежната светлина в погледа й проблясваше в тъмнината…. Имаше я – макар и слаба….. Животът не бе прекършил крехката й душа. Макар и да бе твърде несправедлив, тя бе успяла да запази вярата си в хората и в красивите неща. Бляскавите мечти хранеха душата й. Те я топлеха в студените зимни вечери. Съдбата й не бе радостна. Твърде много лоши неща бе видяла, изживяла, но бе събрала сили да загърне всичко и да отвори нова страница от живота си. Бе готова да пренапише историята. Ранено сърце, стенещо, замръзващо, не може да бъде истински радостно… Не може…

Седейки на пътя, опиянена от магията на звездите, мечтаеше за живот от приказките, в който щеше да бъде красива и добра принцеса, изпаднала в беда, чакаща своя принц…

Сама бе срещу живота и не знаеше как да започне… Не знаеше… Искаше помощ, надежда, подкрепа, няколко силни и окуражаващи слова…

      Много хора минаваха покрай нея, много се втренчваха в дълбоките й тъжни очи, но я подминаваха. И сякаш студенината от стените не бе сковала нейното сърце, а на онези хора – подминаващите, все подминаващите…

     Свечеряваше се. Студът все повече се усещаше. Полъхът му не галеше, а сковаваше. И само сълзите топлеха душата й. Те бяха нейната топла завивка в студената нощ.

Отчаяна, не намираща помощ, стоеше сама в мрака и се молеше за чудо. Бедността не бърше сълзите ти, но ти дава сила да търсиш по-добър живот, да вярваш до последно и да се бориш за мечтите си.
Изведнъж се чу детски смях, който прониза тишината. Едно дете я забеляза. То не можеше да я подмине. В неговите очи жената видя себе си или искаше  да се види.

Момченцето силно стискаше нещо в ръчичката си. Това бяха парите, които родителите му дадоха за бонбони и сладкиши. Макар и забързано към сладкарницата в края на улицата, изгарящо да вкуси от сладките, то не я подмина.  Жената протегна ръце и в очите му видя красивите моменти, от които животът я бе лишил несправедливо… Видя пропиляното детство, усмивките и сълзите, безгрижните игри, ласките на мама и тате, детския смях, изпълващ къщата, радващ околните.

Детето сякаш се стресна от нея и избяга. Ронейки сълзите си, тя сгъна скъсаната постеля, на която седеше и реши да потегли - да потърси подслон за нощта. След няколко минути зад гърба й се чу вик:

- Почакайте!

Жената, притаила дълбоко дъх, се обърна и видя едно ангелско лице на фона на мрака и студенината, които превземаха града.
Детето бе успяло да види красотата зад загрубялото и прашно лице, бе успяло да види под скъсаните и  раздърпани дрехи, сърцето й - нуждаещо се от любов!
 Момченцето бръкна в джобчето си и й подаде няколко от своите бонбони. В очите й се появи отново онзи блясък, който беше на път да угасне, а с него и вярата в  доброто у  хората. 
Жената не знаеше как да се отблагодари на момченцето, стоеше срещу него, а в този момент емоцията надделя и очите й се просълзиха. Ощипа се по ръката няколко пъти, за да се увери, че това не е поредният мираж.  А светлият образ на детето не изчезваше - то не спираше да я гледа и да я дарява с топлина.
    Изведнъж задуха силен вятър. Стана много студено, но нищо не можеше да уплаши малчугана. Стоеше пред нея и държеше бонбоните, които светеха по-ярко и от звездите на мрачния небосвод.
Жената знаеше какво да стори - затича се към него и го прегърна. Не знаеше какво е да получаваш  топлина, но можеше да дарява, без да я пести! И хиляди слънца да бяха засияли, нямаше да засенчат огромната й топлина - човешката!
 -           Ти си ангелче, детето ми!.
 -           Не съм. - Момчето беше категорично. Вие сте ангел!

-            Аз ли? - учуди се жената. - И аз не съм ангел.

-           Ами какви са тези крила, по-снежно бели от снега и тази ослепяваща светлина, по-силна и бляскава от тази на звездите през нощта, която грее от вас?

    Жената не можеше да отвърне нищо… Не знаеше какво.

 Момченцето й подаде бонбоните, които бе купил за себе си и тя за първи път усети сладкия вкус на живота – но не заради тях, а заради проявената отзивчивост и доброта. Подарявайки й вкусотиите си, онова детско сърчице й показа красивата страна на живота. С неподправената си усмивка, той сгря душата й. Колко възрастни я бяха подминали… Колко?!  А едно хлапе се спря… Едно невръстно хлапе я върна към живота с постъпката си. Върна й вярата, която беше на път да се изпари… Завинаги!

   Момченцето хукна толкова бързо, че жената не успя да го попита дори за името му. Не й беше нужно, в сърцето си бе запечатила образа му. Седна отново на скъсаната си постеля и затвори очи. 
Пожела си по-добър живот на по-красиво и по-топло място, където да я обичат, да бъде щастлива и да се чувства необикновена.
Допря главата си в земята, затвори очи и сълзите бавно се стичаха по бузите й.
Ако можеше да види падащата звезда в този необиконовен момент...
Снегът бързо затрупа тялото й. Но добрата душа, онази, която не пести топлина, се отправя към рая  и там най-накрая намира своя истински  дом. Ярка светлина се издигна над белия град и в миг нетраен сякаш беше светъл ден!
    Сега  вече беше отишла на по-добро място. Някой бе изпълнил желанието й. Беше неин ред да зарадва нечие сърчице и да изпълни нечие желание. Долетя с два красиви ангела до къщата на момченцето. Под коледната елха постави една огромна кутия със сладкиши и бонбони. Доближи се към детето, зави го и го целуна…. Отваряйки очи, момченцето я видя, усмихна й се и прошепна – "Знаех си, че е ангел! Знаех си…"

     Всяка Коледа до днес онова момченце получава все по-големи и по-хубави кутии със сладкиши. Макар и зрял мъж, той бе успял през годините да запази детското в себе си и  продължаваше да помага!
     Днес, точно в този час – там, някъде навън има някой, който се нуждае от помощта ни.  Нека погледнем дълбоко в себе си, нека намерим време да протегнем ръка и повярваме, че можем да променим бъдещето... 
    Скъпи приятели, на Коледа, в тихата и свята нощ,  нека не си пожелаваме цялото здраве и щастие на Земята, да не  бъдем егоисти, а си пожелаем толкова, колкото ни е нужно, за да бъдем щастливи! И помнете - за да отворим истински сърцата си, трябва да загърбим първо омразата... 
     В коледната нощ, в нощта, в която стават чудеса, нека излезем навън, нека погледнем необятното небе,  да  видим усмихващите ни се звезди и си пожелаем нещо… 
   Да стиснем силно очи и да повярваме в магията на Коледа! Заедно да усетим коледния дух!
   Да се надяваме и вярваме до последно, защото всеки миг може да стане чудо! Твоето чудо... Нашето чудо...