Лесно е да нарисуваш сърце, нали?
А знаеш ли колко е трудно да го притежаваш, а то да е пълно с любов, от която не можеш да се отървеш?
Да обичаш,а човекът, на когото подаряваш цялата си любов, да не го оценява?
Знаеш ли колко е гадно да ставаш с мисълта за него и да си щастлива, независимо дали навън вали или грее слънце, да си щастлива, да нямаш търпение да го видиш и гушнеш, а той да е зает и да има неотложна работа?
Или пък да съумее по някакъв незнаен начин да ти отдели време в изпълнения си с ангажименти ден, да ти го отдели... и през цялото това време да се държи като дърво? Като едно безчувствено дърво, което те приема само като даденост, което сякаш седи с теб и ти прави компания по задължение? Да не те поглежда даже, все едно търпи някакво мъчение?
Знаеш ли какво е да искаш да го прегърнеш и целунеш в този момент, да му се отдадеш цялата, но да те спира нещо... а именно мисълта, че ще получиш единствено безразличие?
Да искаш да му кажеш колко много го обичаш, да те е страх от отговора и когато най-сетне се изправиш пред този страх и му го кажеш... той да ти отговори с едно "добре"?
И страхът, ти да произнесеш тези думи, отново да се увеличи след тази случка и смисълът на думите да умира...
Знаеш ли какво е постоянно да чакаш, да имаш надежда за нещо, което знаеш, че е невъзможно?
Да се надяваш всичко да се промени и да се почувстваш някой ден обичана?
Знаеш ли какво е да плачеш цяла вечер и единственото, което получиш, да са подигравки?
Знаеш ли? Е... може би знаеш...
Но ако не знаеш... не ти го пожелавам!