Тази сутрин Невена стана още по тъмно. Друг път щеше да се сприпне и да направи закуска за децата си, рано-рано да ошета и с усмивка да дочака събуждането им, а сега къщата беше празна, пуста, страшна… Тя неспокойно обиколи стаите, погали покривките на леглата, прегърна възглавниците, седна на стола на големия си син и потъна в себе си. Видя го на около годинка и замълви:
Мое дете,
ти си толкоз мъничко,
топло
и обичащо.
Лястовича песен си,
влязла през прозореца,
смях на извор пролетен,
тръпнещ от очакване!
Никак не й се искаше да излезе от унеса. Помъчи се да си спомни дали нейде из къщата няма някоя забравена играчка от онова щастливо време. Искаше й се да я прегръща и дълго, дълго да я обсипва с целувки… Уви, отдавна нямаше нищо от онези далечни години! Тя неспокойно отвори чекмеджето на бюрото в детската стая и извади един учебник по химия. Заразгръща го, видя подчертани редове и ги замилва… Това бяха следи, оставени от ръцете на нейните деца. Зачете се. Като ученичка недолюбваше хи ...