Саид рядко му правеше такъв номер. Да спре на манежа насред представлението и да се вторачи в публиката, без да помръдва. Георги се опита да го подкани с въженцето, което размхаваше по принцип след камилите (не за да ги удря, а за да има дава посока или за да им даде знак за „старт”), подвикна към него и накрая се принуди да отиде и да го дръпне за повода. Саид беше мъжката камила от двойката, с която Георги работеше, беше в цирка отдавна и очакваше изненада по-скоро от своенравната и по-млада Сорая, отколкото от него. Но той и предната вечер бе проявил характер, може би просто беше такъв период. Забеляза, че Саид се е вторачил в една конкретна точка в публиката и Георги също погледна натам. Беше лесно да види какво гледа, защото цирка беше полупразен и точно в тази посока имаше само двама зрители – млада майка с малко момиченце, на около 3-4 години. Момиченцето изглеждаше леко стреснато(а и как не, с огромната мъжка камила, вперила поглед в него), майка му го беше прегърнала през рамо и му говореше нещо на ухо. За дванайсетте години в цирка, Георги безброй пъти бе виждал изплашени деца, които не успяват да изгледат дори първата част на представлението, преди да накарат родителите им да си тръгнат. Очакваше това да се случи и сега, но само след момент усмивка  грейна на лицето на момиченцето и то започна да пляска в ритъма на музиката. Тогава и майка му се обърна погледа си към манежа. Може би беше от прожекторите, които го заслепяваха, но му се стори, че тя се усмихваше на Саид. Или на него, не беше сигурен, но сякаш не гледаше манежа, а гледаше точно в тях двамата. И изглеждаше толкова красива, поне от мястото, на което той стоеше, с дългата си руса коса, в която от време на време се отразяваха светлините от сцената.
 

- Гошо, какво правиш, бе, бавим изпълнението! – беше Максим, един от общите работници в цирка, който искаше да му направи услуга и да го върне към реалността, преди публиката да разбере, че ставащото не е по сценарий, и преди Огнян, директора на цирка, който беше и водещ на представленията, да забележи, че някой от номерата не върви по план. Георги се сепна и дръпна Саид в правилната посока. След малко той се поклони заедно с двете си камили и се прибра обратно зад сцена. Но докато се покланяше погледа му не спря да търси младата майка и усети някакъв странен трепет в стомаха си, когато я мерна да гледа към манежа, да се смее и да ръкопляска силно. Георги прибра Сорая и Саид в ремаркето, което ползваше за тяхна клетка и побърза да се върне при завесите зад сцената. Погледа му отново затърси младата майка. И всеки път, когато я погледнеше, сякаш нещо го озаряваше – тя непрекъснато се смееше, изглеждаше въодушевена не по-малко от детето си и направо задаваше тон за ръкопляскане на вялата публика, която не разбираше особено кога е момента за аплауз. Георги не се усещаше, че всеки път неволно се усмихваше, когато и майката се засмееше. Най-накрая Максим забеляза накъде е насочен интереса на Георги и му каза:
– Не се хаби, братле, Илия вече си я заплю.
Илия беше също един от общите работници, който имаше огромнен успех сред жените. А и как иначе, докато цирковите артисти се трудеха на манежа, общите работници можеха да се разхождат около публиката, когато нямаше какво да се прибира по сцената и да заговарят, който си искат, особено във вечери като тази, когато половината седалки бяха празни. А Илия беше висок, синеок и русокос, имаше вид на скандинавец, което явно привличаше българките, а нахаканото му самоуверено държание му беше само в плюс.
– Че аз не съм си и помислял да правя нещо! – запротестира Георги, като се опита да замаскира вълнението в гласа си. – Най-малкото, не виждаш ли, че е с дете, значи е обвързана.
– Самотна майка, брат! – потупа го по гърба хилещия се Илия, който беше чул разговора им. – Заговорих я преди твоите камили да заприпкат към оазиса. Познай кой довечера ще забоде нещо местно!
Макс и Илия се разсмяха, Георги така и не успя да скрие разочарованието си:
– Как довечера?! Нали ще разваляме шатрата, нали ще тръгваме утре сутрин?
– Майната й на шатрата!
– Как майната й, нали знаеш, че Огнян ще ти отреже една надница, ако не дойдеш след представлението да помагаш?!
– Каква надница, бе? Вчера с тези затънали в калта камиони и пропуснатото представление знаеш ли колко пари сме назад? И тази вечер я има 70 човека, я не. Те парите няма да стигнат само за гориво и за храна на скъпоценните ти камили, и целия зоопарк, който се подвизава тука, камо ли да останат пари за надници.
 

Георги въздъхна. За съжаление Илия беше прав. Понякога му се искаше навремето, когато 17-годишен реши, че не му се учи повече, и реши вместо да живее с родителите си, да тръгне да пътува с цирка, някой да му беше казал, че това място не е само едно лъскаво представление, не е само овации и блясък. Той също започна като общ работник, но директора бързо забеляза потенциал и го прикотка за по-други задачи. Първо Георги беше клоун, после се опита да е фокусник, но не се оказа особено сръчен за тази цел, след това се пробва с дресурата на кучета и всъщност с нея се справяше добре, но истинското си призвание намери, когато стария дресьор на камилите реши да се пенсионира и да го научи на всичките си умения и трикове.  В първите години, в които започна да се занимава с камилите, еуфорията на Георги бе голяма и той не забелязваше дребните неудобства на цирка. И не че цирка не го радваше все още, но в дни като тези понякога смисъла му се губеше. Камионите им бяха затънали в калта на поляната, където трябваше да опънат шатрата, не можаха да смогнат да я сглобят до вечерта и отложиха първото представление. Разбира се, това беше загуба на пари, всички го знаеха и някак настроението още отначало беше минорно. Още на същата вечер, когато Илия прибра камилите от поляната със псувни и каза на Георги, че Саид е тичал като побеснял, Георги разбра, че има нещо каръшко в идването им тук, Саид рядко се държеше така. Цяла нощ не спаха в борба с калта и камионите, успяха да разместят някои от тях, колкото да вдигнат шатрата на другия ден, поне за едно представление в този град, надявайки се да разпродадат билетите. Дори раздадоха безплатни билети за деца в местните детски градини, за да се прилъжат повече възрастни да дойдат като придружители. Но на втората вечер заваля отново пороен дъжд, беше кучешки студ и местата едва се напълниха наполовина. А и половината от зрителите бяха деца с безплатни билети. Отново всички знаеха каква малка печалба е това, бяха изнервени, почти всеки допусна някаква грешка в изпълнението си, животните не ги слушаха, публиката не изглеждаше да е особено въодушевена. Освен, разбира се, някои изключения, като онази майка…
 

Георги въздъхна за пореден път, беше три и половина сутринта, бяха успели поне в основни линии да разглобят конструкцията на шатрата и да приберат скамейките. Всички уморени се прибраха по караваните си. Някъде по същото време се прибра и Илия. Слушаше как пуши цигари отвън с Максим и му разказва детайли от срещата си. Георги не искаше да слуша, сложи слушалките, пусна лаптопа, и си пусна Алекс и Сиера от американското издание на Х фактор и изпълнението им на песента Toxic на Бритни Спиърс*. Георги обожаваше това изпълнение. Оригиналната песен не беше кой знае какво, но интерпретацията на тези двамата беше като някаква магия. Те бяха двойка, между тях имаше някаква химия, когато се погледнеха сякаш всеки знаеше мислите на другия. Изглеждаше нереално красиво. Георги искаше това да му се случи. Не еднократни забежки, както живееше Илия. Не някаква компромисна връзка, както техния въздушен акробат се беше оженил за тяхната огнегълтачка, защото е по-удобно да си женен за някой от бранша, с който да пътувате заедно. Не… Георги искаше любов като вълшебство, със знамения, със знаци от съдбата, искаше като по филмите едва ли не да чуе музика  и да види движения на забавен каданс, когато срещне любимата. Той често се взираше в женските лица в публиката и не рядко си втълпяваше, че е видял някакъв съдбовен знак. Но го беше страх да се престраши да действа. „Гошо чака камилите да му изберат булка!” често се бъзикаха Максим , Илия и други от работниците в цирка, просто защото никога не го бяха виждали с момиче. Георги заспа със слушалки на ушите, превъртайки хиляда пъти интерпретацията на Алекс и Сиера, и потапяйки се в част от текста “Can you feel me now…”**, чудейки се когато някой ще усети него.
 

Цялата сутрин премина в бутане на камиони, нерви и псувни. Георги и колегите му си мислеха, че никога няма да излязат от блатото на тази поляна и съжалиха сто пъти, че са дошли в този град. Най-накрая, към обяд, директора, Огнян се свърза с някаква строителна фирма, изпратиха багер и той започна един по един да измъква камионите от калта. Един от първите измъкнати камиони беше този, с натоварените скамейки, който всъщност Георги шофираше. Той спря пред близкия блок, излезе от камиона и седна на тротоара, за да изчака да издърпат и другите. Най-накрая дъжда спря, сякаш ги беше чакал да си тръгнат от града, лъчите проблеснаха в очите на Георги и с периферното си зрение той видя слънчевата светлина се отразява в нещо до него. И дъха му почти спря, когато погледна. До него беше онази руса, млада майка, в която Саид се беше вторачил вечерта и която излезе с Илия. Тя щеше да мине покрай него без да каже нищо и Георги дори сам не разбра откъде събра смелост и каза:
– Здравей.
Майката се обърна и го погледна с онази същата лъчезарна усмивка, с която гледаше предната вечер към манежа.
– Здравей. – отвърна тя.
– При Илия ли отиваш?
– При кого… Аха, Илия, да. Не, защо да отивам при него?
– Ами нали… снощи…
Майката се засмя.
– Не се обиждай, много ти е хубав колегата, но като не говори е още по-хубав. Снощи си е за снощи, няма нужда чак да се изпращаме.
– Ами тогава какво правиш тук?
– Ами аз тук живея. – тя посочи към блока зад тях. – Отивам да изхвърля боклука.
Чак сега Георги видя найлоновата торбичка в ръката й. Докато се чудеше да я пита ли нещо, тя каза:
– Аз съм Ива, между другото.
– Георги. – смотолеви той, изненадан от желанието й да се запознаят. Разсъждаваше имаше ли смисъл, та те си тръгваха от града, дори да имаше интерес тя към него, какво би могъл да й предложи той, а и как можеше да бие Илия, който беше толкова красив, сигурно и в леглото го биваше… Мълчанието им стана леко неловко.
– Ами… добре. – каза Ива. – Лек път от мен, дано да имате повече късмет в следващия град.
Тя се обърна и тръгна към контейнерите. Георги се поколеба дали да не я спре, но какъв смисъл имаше наистина, а и никакво знамение не беше видял досега, че това можеше да бъде неговата Сиера. И тогава телефона на Ива извъня. А мелодията, с която телефона й звънеше, беше Toxic на Бритни Спиърс.
 

Година по-късно в цирка празнуваха годежа на Георги и Ива.
– Казах ли ти аз, – размаха пръст вече леко подпийналия Максим. – че на теб камилите ще ти изберат булката.
Всички се разсмяха, а някой на масата попита:
– Чакай, бе, как так камилите?
– Ами така, не знаеш ли, онзи мъжкия се запъна на едно представление и когато Гошо отишъл да го дръпне, камилата се била вторачила в нашето Ивче.
На масата отново всички се разсмяха. А Ива изведнъж се хвана за устата.
– Какво има? – тихо я попита Георги.
– Напълно бях забравила…
– Кажи, какво става?
– Първата вечер в града ми, когато трябваше да имаме представление, но го отложихте, с малката дойдохме до цирка, за да видим ще има ли все пак нещо, но видяхме само Саид вързан отвън да пасе. И в момента, в който ме погледне, той пощуря, започна да тича, да обикаля като луд. С малката се уплашихме и си тръгнахме. А той просто…
– Просто те е избрал. – усмихваше се Георги насреща й. Това беше поредното знамение, което му доказваше, че Ива е магията, която цял живот се бе надявал да срещне.
 

02.11.2014г.
гр. Сопот

* Изпълнението на Алекс и Сиера от американското издание на Х фактор  на песента Toxic на Бритни Спиърс

** “Can you feel me now…”, в превод от английски „Можеш ли да ме усетиш сега…“