Беше 26 август, поредният скучен ден за Амели. Навън се изливаше голям дъжд. Амели застана до прозореца и се загледа в небето. Тя обичаше да се взира в небето и да гледа как блестят светкавиците. Винаги, когато гърмеше, тя си мислеше, че Господ наказва някой в момента. А дъждът в мислите й представляваше плача на хората по света. И тогава в главата й изникваше въпроса: "Защо хората по света са толкова тъжни и самотни?" Амели силно искаше да намери отговора на този въпрос, но това бе трудно, защото самата тя чувстваше тъга и самота. Дъждът спря и Амели започна още по-силно да се взира в небето, с надеждата да види дъгата. Тя бе чувала от хората, че щом човек види дъга, той моментално се превръща в щастливец и щастието го следва до края на живота му. Но тя никога не виждаше дъга, може би това се държеше на факта, че надеждата в нея се бе изпарила. Тя имаше любящо семейство и добри и верни приятели. Амели имаше всичко, но въпреки това, тя не преставаше да се чувства нещастна. А причината ...