Йона запали двете ритуални свещи на празнично подредената и украсена трапеза, въздъхна и се отпусна  на един от двата стола. Погледът ù отново зашари по старата малка кръгла маса с понапукан и тук-таме олющен лак и се спря на отворения пощенски плик, подпрян на синя порцеланова ваза с букет свежи градински цветя. После притвори очи и тутакси водопад от ярки многоцветни спомени я грабна и понесе неудържимо към искрящата рубинена пътека върху накъдрената морска шир, по която слънцето се оттегляше за почивка...

Запозна се със Стар, ей така - ненадейно, на борда на една яхта, на която заедно с десетина приятели бивши състуденти решиха да  отпразнуват годишнина от вричането в Хипократовата клетва. И там, в разгара на празненството, когато алкохолните пари започнаха да замъгляват съзнанието, Йона внезапно почувства или по-скоро усети, че някой я наблюдава. Озърна се, но не видя никого, освен глуповато изкривените и опиянени усмивки на своите приятели.  Едно особено, тревожно-радостно чувство я изпълваше и накара  сърцето ù да забумка. Тя стана, понечи да се измъкне от задушния салон и да подиша освежителен морски въздух под ясното звездно небе, но изпитите уискита едва не я повалиха на пода. Тогава усети, че някой я подхвана  през кръста и с лекота понесе към изхода на салона. "Чудно, - помисли си тя - защо никой не ме забелязва и попита: „Хей, Йо, лошо ли ти е? Издрайфай се и ще ти олекне!” Когато Йона се изправи на палубата, като че не беше сложила капка алкохол в устата, видя пред себе си висок, строен мъж с атлетично телосложение, облечен като всичките ù приятели в строг чер костюм. Не виждаше ясно лицето му, но почувства със сърцето си необикновена сила и доброта, които просто струяха от неговите скрити в полумрака очи.
- Стар! – произнесе името си непознатият с нисък тембър, подавайки ръка.
- Йона – машинално отвърна тя и протегна страхливо ръката си. В мига, в който той я стисна силно за миг, тя интуитивно разбра, че това е мъжът, с когото ще споделя радостите и огорченията в живота...

- Стар, извини ме за любопитството, но си спомних за онази паметна нощ, когато се запознахме на яхтата. Още не мога да си обясня как тогава ме наблюдаваше, без да те забележа, а после като перце ме изнесе навън и никой не ни видя? – смеейки се попита Йона. 
- Това е моя тайна, мила Йо. Но аз харесвам любопитството на жените, когато то е искрено и непринудено. Затова ще ти разкрия малко... - Йона го прекъсна:
- Поласкана съм, Стар, от твоята оценка! Но, щом е тайна, отказвам се от любопитството си, нека да си остане само в теб. 
- Не, не, Йона, не ме разбра! Това, което дългът ми повелява, не е моя лична тайна, а...
- Господи, сега пък дълга..., ти ставаш все по-загадъчен! – в гласа ù се долавяха нотки на учудване и леко недоволство – Кажи най-сетне що за човек си. Или, може би, не си?
Лицето на Стар изведнъж помръкна. Неговите необикновени очи, които излъчваха галещо мека невидима светлина и я привличаха като магнити преди, угаснаха. Йона се изплаши не на шега:
- Стар, добре ли си? Какво ти е, какво стана, какво... моля те, кажи ми? – Той стоеше пред нея вкаменен и безмълвен.
Йона склони глава на неговите гърди и го прегърна през кръста, както той стори през онази лунна нощ, когато я понесе към палубата.
 - Стар, миличък, прости ми! Не исках да те обидя. Забрави тоя глупав мой въпрос. Обичам те така, какъвто си – мил, нежен и всеотдаен, макар и малко загадъчен. Аз нямам мои тайни. Но ако сърцето ти позволява да пазиш някаква тайна от мен, пази я, аз му вярвам и не те упреквам. -  Йона се приповдигна на пръсти и го целуна. Две кристални мъчни сълзи бавно се търкулнаха  по пребледнялото ù лице... 

Ожениха се на неговия 33-и рожден ден в старата църквичка в родното ù село. По молба на Стар  на венчавката присъстваха само най-близката ù приятелка и нейният съпруг. Той беше сам -  нямаше приятели. Йона не забрави до края на живота си мига, в който Стар, разтреперан неизвестно защо, я прегърна силно и нежно, целуна я и прошепна: "Обичам те, Йо! Ще те пазя, докато звездите блестят на твоето небе!" Тя не го разбра тогава...

Заживяха щастливо и скромно в малката двустайна къщичка, единственото наследство от родителите ù, кацнала на двайсетина метра от ръба на високия скалист бряг, отвесно спускащ се към морето. Дълбоко долу връхлитащите огромни сини вълни се разбиваха в скалите с глух тътен на милиарди искрящи с цветовете на дъгата капчици...
Прегърнати, двамата заставаха в ранна утрин досам ръба на пропастта, за да се любуват на морската феерия от цветове и звуци. Цветната магия настъпваше, когато слънцето се събуждаше, надникваше сънено из под синята си завивка и, порозовяло от срам, ги питаше усмихнато:„Не закъснях ли?”...

... Йона дълго седя  неподвижна, вперила поглед в плика. После протегна бавно ръка и извади от него две безкрайно скъпи за нея неща: кратко, поизмачкано писмо и кичурче черна като смола коса. Тя разгъна внимателно (за кой ли път!) писмото и зачете познатия до болка текст:

Моя малка скъпа Йо! Обичам те така, както не съм обичал никоя друга жена. Не се страхувай и недей тъжи - в мислите си аз ще съм винаги до теб! Ще те пазя, докле звездите светят на твоето небе! Ще дойде мигът, когато отново ще се срещнем, миличка, този път завинаги,  сигурен съм. Безкрайно съм ти благодарен, че ме приобщи към твоя чуден земен свят! 
Обичам... обичам те, Йо, и горещо те моля да ми простиш! 

Подпис  нямаше, но в десния долен ъгъл беше нарисувана голяма синя звезда. С трепереща ръка Йо поднесе писмото до устните и го целуна. В този миг Звездата заблещука с пулса на нейното сърце и в стаята се разнесе музиката на Лунната соната на Бетовен. Йо погали кичурчето коса, целуна го и се разплака като малко дете... Звездата угасна. Музиката спря. Свърши се... Внимателно прибра двете най-скъпи в живота ù неща в плика, притисна го до сърцето и  излезе навън, облечена във венчалната си рокля. 
Духаше свеж вятър откъм морето и развяваше посребрените ù коси. Приведена, Йона бавно тръгна към мястото, на което двамата със Стар мълчаливо мечтаеха и се молеха. Той мечтаеше и молеше своя бог да му позволи да остане тук завинаги до своята малка любима Йо. Тя молеше Всевишния да не позволи на Стар да се завърне във своя свят. Мечтаеше да разпалва и гори вечно в оня вълшебен звезден огън, с който Стар проникваше до всяко мускулно влакно, до всяка клетка на тялото и  го заставяше да ликува и лудува, поддържайки  огъня на една безумна и неукротима звездоземна страст...
Какво остана от нейния шейсетгодишен живот, след като него вече го нямаше? Една непоносима душевна и телесна самота и една мечта - да се потопи в ефирната флуидност на неосезаемото Отвъдно и да потъне навеки в обятията на безсмъртната еманация на живота – Любовта.

Йона почувства ускорения пулс на сърцето, но не изпита тревога или страх. Странно радостно чувство изпълваше душата ù. Всички клетки на тялото ù сякаш ликуваха. Обзе я някакво безкрайно космическо спокойствие. Пое дълбоко въздух и... погледна нагоре в необятния звезден простор. Там, някъде в безкрая, видя една самотна синя звезда, примигваща в ритъма на нейното сърце. 
В мига, в който Йона полетя във вечността, звездата се спусна като стрела към нея...