Беше на пътя повече от шестнадесет часа, може би минаваше един след полунощ, по магистралата се виждаха само дългите фарове на преминаващите автомобили. След десетина километра се налагаше да завие по второстепенен път, тук почти нямаше движение. Всичко беше пусто, но най-празно бе сърцето му. Той бе изгубил всичко и към нищо не се стремеше. Оставаше му само пътя, безкрайното пътуване във мрака. Изведнъж пред него се изпречи нещо, някакво тяло, за малко щеше да го удари, но спря, закова на място. Оказа се момиче, бледо, изплашено. Момичето плачеше, молеше за помощ, свлече се в краката му. И тогава той отново почувства сърцето си, след толкова време, беше съвсем слабо и премина като слънчево зайче, но все пак нещо в него се пробуди, някаква топлина премина през замръзналите му вени. Това създание е толкова крехко, той повдигна момичето, беше лека като перце, почувства топлината на нейното тяло и ударите на сърцето й. Това го успокояваше, а той имаше толкова силна нужда от покой, покой, ...