Зъбчето беше на едно малко момиченце. Люлееше се от извесно време. Люлееше се, на всички посоки се люлееше и с все сила викаше:
- Защо все ме блъскаш, все ме буташ? Едва се крепя на мястото си. В началото усещах само побутване и не обръщах внимание, не се оплаквах. Но ти сега прекали. Вече знам - искаш да ме изместиш. Защо си груб с мен? Не разбирам.
Зъбът, който си търсеше мястото му отговори (нямаше как, беше му жал за малкото зъбче):
- Не се сърди, миличко, не се сърди. Аз не от злоба или лоши чувства го правя. Наистина вече трябва да заема мястото ти. Просто... трябва да те сменя.
- Че защо станах изведнъж ненужен? Можеш ли да ми кажеш?
- Е, не си ненужен, но... Слушай сега. Ти беше първото зъбче на детето. После се появиха братчетата ти и добре поработихте заедно. Добре се справихте със задачата си. С вас детето се научи да сдъвква храната. С вас и усмивката му стана хубава.
- Да бе, усмивката. Какво ще стане с мен?
- О, не знаеш ли? Първите зъбки или се пазят за спомен, или се сл ...