Зюмбюла
/действителен случай/
На Човеците с големи сърца, толкова големи, че свят побират
Зюмбюла много си обичаше името, приличаше ѝ на царско, от някоя тяхна си приказка, циганска. Сигурно заради него обичаше зюмбюлите и миризмата им, бялото, розовото и лилата. В къщата ѝ, чиста и подредена всичко беше боядисано и нагласено в тия цветове и все купуваше. Току се върне от битака с някоя лилава покривчица или възглавничка пембе. Грее едрото ѝ лице, светят черните очите, радва се като дете. Пък мъжа ѝ, ще се почеше по главата и уж сърдит ще рече:
Стига ма Зюмбюло, спри са, бактисах от харчовете ти. Не за пет, за десет сватби чеиз…
От много глава не боли, Юсуфе. Гледай, гледай красота, пък и к‘во му плащаш, шев ли, плат ли?
Беше на 15, когато Юсуф я открадна и се ожениха. То и не беше крадене, тя доброволно – прилегна ѝ, обичаше го. Още кога я задиряше преди сватбата стана ясно, кой ще води хорото - тих и добър, без тън-мън се съгласяваше с нея. От тогава та до сега, дума наопаки не чу от ...