When they met she was fifteen
Like a black rose blooming wild
And she already knew she was gonna die

"What's tomorrow without you?
This is our last goodbye"

She got weaker every day
As the autumn leaves flew by
Until one day, she told him, "This is when I die"

"What was summer like for you?"
She asked him with a smile
"What's tomorrow without you?"
He silently replied

She said,

"I will always be with you
I'm the anchor of your sorrow
There's no end to what I'll do
Cause I love you, I love you to death"

But the sorrow went too deep
The mountain fell too steep
And the wounds would never heal
Cause the pain of the loss was more than he could feel

He said,

"I will always be with you
By the anchor of my sorrow
All I know, or ever knew,
Is I love you, I love you to death"

"What's tomorrow without you?
Is this our last goodbye?"

[Solo]

"I will always be with you
I'm the anchor of your sorrow
There's no end to what I'll do
Cause I love you"



По времето на тяхната първа среща тя беше на 15.
Като на необуздано разцъфваща черна роза.
Още тогава знаеше, че чака я смъртта.

"Какво ще  бъде утрото без теб?
Това е нашето сбогуване."

С всеки изминал ден тя ставаше се по-слаба.
Като бавния падеж на есентите листа.
Докато един ден, тя му каза: "Така аз ще умра."

"Какво ще бъде лятото без теб?" -
попита го с усмивка.
"Какво ще бъде утрото без теб?" -
тихо й прошепна.

Тя промълви:

"Завинаги ще бъда с теб,
защото аз съм упованието на твоите скърби.
Никога няма да спра,
защото те обичам, до смърт."

Но болката стана  непоносима.
Тя повали планината в него.
Тези рани никога нямаше да заздравеят,
защото болката беше по-силна от това, което можеше да почувства.

Той каза:

"Завинаги ще бъда с теб.
Чрез упованието на моята скръб.
Всичко, което знам и някога ще разбера
е, че те обичам, обичам те до смърт."

"Какво ще бъде утрото без теб?
Това ли е нашето последно "сбогом"? "

"Винаги ще бъда с теб,
аз съм упованието на твоята мъка.
Делата да нямат край,
защото те обичам."