Святая ночь на небосклон взошла,
И день отрадный, день любезный,
Как золотой покров, она свила,
Покров, накинутый над бездной.
И, как виденье, внешний мир ушел...
И человек, как сирота бездомный,
Стоит теперь и немощен и гол,
Лицом к лицу пред пропастью темной.

На самого себя покинут он -
Упразднен ум, и мысль осиротела -
В душе своей, как в бездне, погружен,
И нет извне опоры, ни предела...
И чудится давно минувшим сном
Ему теперь всё светлое, живое...
И в чуждом, неразгаданном ночном
Он узнает наследье родовое.

 На небосклона свята нощ възлезе - Фьодор Тютчев

На небосклона свята нощ възлезе.
И ден във радост, ден любезен,
подобно покров златен слезе,
наметнат покровът, над бездна.
И тъй, видение, светът си тръгна,
И, както скитникът, бездомна твар,
сега стои и гол, и немощен, изтръгнат -
на пропаст тъмна пред лицето.

Сам себе си напуснал е сега -
умът изпразнен, помисъл осиротяла.
И потопен във бездната - душа
отвън опора не очаква, ни предел...
Учудва се на сън, отдавна минал
Сега за него всичко светло е, и живо...
И в чуждото, нощно неразгадано,
наследство родово той там съзира.