В почти всяко обществено мясти днес, ушите ни са нападани от звукът на поп музиката. В молове, кръчми, ресторанти, хотели и асансьори, заобикалящият звук не е човешки говор, а музиката изливана във въздухът от говорители. Обикновено невидими и недостъпни говорители, които не могат да бъдат наказани за тяхната наглост. Някои места се окачествяват със свой отличителен звук – фолк, джаз или откъси от мюзикъли на Бродуей. Но в повечето случаи, преобладаващата музика е от изключителна баналност и е там, за да не бъде съвсем там. Тя е фон към бизнесът на консумацията. Едно заобикалящо нищо, върху което правим чертежите на нашите копнежи.
Най–лошите форми на тази музика са написвани без намесата на музиканти. Сглобявана с компютър от репертоар от стандартни ефекти. Обкръжаващите звуци на съвременният живот са все по-малко и по-малко човешки. Ритъм, което е звукът на живото е бил до голяма степен изместен от електронната пулсация, произведена от машина програмирана да се повтаря до безкрайност и да тласка тежките си баси до костите на своите жертви. Цели пространства от обществени места са охранявани от този звук, който кара всеки човек с най-малкото чувство за музика да се разсее, и гарантира, че за много от нас посещението в кръчмата или обяд в ресторант са загубили своят смисъл. Това не са вече социални събития, но експеримент върху търпението, като се надвиквате през смъртоносният звук.
Има две причини тази музика да бъде натрапвана във всяко обществено място. Първата е огромата промяна в човешкият слух причинена от масовото производство на записи. Втората е неуспехът на законът да ни предпази от този резултат.
За нашите предци, музиката е била нещо което са сядали да слушат или са създавали сами. Било е церемониално събитие в което си участвал като пасивен слушател или активен изпълнител. И в двата случая даваш и получаваш живот, споделяйки нещо от огромно обществено значение. С изобретяването на грамофонът, радиото и се iPod-а , музиката вече не е нещо което трябва да създадем сами, нито е нещо което сядаме да слушаме. Тя те следи където и да ходиш и я включваш кат фон. Тя не е толкова слушана отколкото дочувана. Баналните мелодии и механични ритми, запасните хармонии, рециклирани песен след песен. Тези неща показват затъмнението на музикалният слух. За мнозина музиката вече не е езикът оформен от най-дълбоките ни емоции. Вече не е убежище от всекидневният живот. Вече не е е изкуството в което завладяващи идеи са следвани към техните далечни заключения. Тя е предназначена да докара всяка мисъл и емоция на свое ниво, да не би нещо сериозно да бъде кзана или почувствано.И няма закон срещу нея. С право ви е забранено да замърсявате въздухът в ресторант с тютюнев дим, но нищо не спира собственикът да налага това много по-лошо замърсяване върху своите клиенти. Мръсотия която трови не тялото, а душата. Разбора се може да помолите да намалят музиката или да я спрат, но ще бъдете посрещнати с безизразни, дори враждебни погледи. „Какът е този изрод който иска да наложи своята воля върху всички останали. Кой е той, че да казва колко да е силна музиката.“ са обичайните реакции. Фонова музика е позицията по подразбиране. Вече не е тишината към която се завръщаме след като спрем да говорим, а празното бърборене на музикалната кутия. Тишината трябва да бъде премахната на всяка цена, защото ви кара да осъзнаете празнотата на съвременият живот, заплашвайки да ви конфронтира с ужастната истина, че всъщност нямате какво да кажете. От друга стрна, ако познавахме тишината като пластичният материал който е оформен от истинска музика. Тогава тя не би ни плашила.
Не мисля че трябва да подценяваме тиранията упражнявана върху човешкият мозък от поп културата. Непрекъснатите повторения на музикална баналност във всеки един момент през денят и нощта води към пристрастяване и има затъпяващ ефект върху разговорите.
Подозирам че увеличаващата се неартикулираност на младите, неспособността да завършат своите изречения, да използват сложни думи или дори да кажат нещо, има нещо общо с това, че ушите им са запушени с памучна вълна. В главите им се въртят акордовите прогресии, празни текстове и бедните фрагменти на мелодия. Поп замърсяването има ефект върху оценяването на музиката, като този на порнографията върху сексът. Всичко което е красиво, специално и изпълнено с любов е изместено от триещ се механизъм. Както пристрастените към порнография губят представа за истинска интимност, така и пристрастените към поп за истинко музикално преживяване. Магията на бетовеновият квартет, сюитите на Бах или симфонии на Брамс, които ви превземат със своите мелодични и хармонични идеи и ви водят на пътешествие през магическият свят на музиката. Това преживяване което лежи в ядрото на нашата цивилизация и което е несравним извор на радост и утеха за всички тези които го познават, вече не е универсален извор. Превърна се в лична ексцентричност, нещо за което се държат увяхващите тела на старите и гледано като незначително от младежите. Все по-малко от младите уши могат да достигнат този свят. Загубата е тяхна, но не бихте могли да им го обясните, както не можете да обясните красотата на цветовете на слепец.
Има ли лечение? Да, мисля че има.Пристрастеното ухо, затъпено от повторения е затворено плътно, но може да го отворим с музикални инструменти. Сложете младеж в позицията да създава музика, а не просто да я слуша и моментално ухото започва да се възтановява от своята летаргия. Като учим децата да свирят на музикални инструменти. Ние ги свързваме с корените на музиката в човешкият живот. Следващата стъпка е да представим идеята за критичност. Идеята за съществуването на добро и зло, значително и незначително, вълнуващо и скучно. Тази идея е била фундаментална към музикалното образование. Но днес стои срещу политическата коректност. Днес има само моят и твоят вкус. Предположението, че моят вкус е по-хубав от твоя е елитарно и обида срещу равенството. Нно ако не учим децата да оценяват и дискриминират да разпознават разликата между стойностна музика и продукт за консумациям ние се отказваме от образованието. Критичността е предпоставка към истинска оценка и прелюд към разбиране на изкуството във всичките му форми. Добрата новина е че вътре в себе си хората са наясно с това. Всеки който е учил някого да оценява музика разбира това. Първат стъпка е да представим ценността на тишината, за да може да слушат с отворени уши. Тогава им пуснете нещата които вие обичате. Те ще бъдат очудени в началото. Все пак „Как може този дъртак да седи в продължение на час слушайки нещо което няма ритъм или мелодия. Тогава обсъждате нещата които те обичат. Забелязвали ли сте например, че Лейди Гага в Pocker face стои в по-голямата част от песента на един тон. Това инстинска мелодия ли е? Не след дълго ще осъзнаят, че са били критични през цялото време, но към грешната музика. Следващата стъпка е да ги накарате да свирят, да пеят в унисон, аслед това поотделно. После те ще осънаят, че музиката не е стена с която се прекъсва комуникацията, а сама по себе си форма на комуникация. И постепенно ще осъзнаят мястото на това велико изкуство в света който те са наследили. Нашата цивилизация е създадена от музика и музикалната традиция която ние сме наследили е толкова достойна за хвала колкото всяко друго постижение в изкуството, науката, религията и политиката. Тази музикалната традиция говори сама по себе си, но за да я чуете. Трябва да изпразните пространството от шумът.
© Тодор Янков All rights reserved.