Той стоеше на бара, (да кажем) самотен.
Предплати колебливо две чаши коняк.
Вечерта му вещаеше с явна охота
и дръвника окастрен, и меча двояк.

Той мълчеше, (да кажем) защото прозря, че
монологът на Хамлет не му е присъщ.
За едното достойнство си струва обаче
да отложиш дилемите. Само веднъж!

Тя приседна до него безкористно млада,
по-ефирна от полъх в небесната вис,
по-Елена от епоса в древна Елада,
по-изящна от зрънцето в пясъка чист.

Не видя никой как, откъде...беше влязла –
вероятно по склона на лунния лъч.
Приюти я решително в своята пазва
и танцуваха предани в зрящата глъч...

Сутринта, под завивките, още горещи,
той си спомни с нескрита усмивка нощта –
тя му беше оставила кратка бележка:
"Обади ми се!
Твоята (гола) Душа"

Текст и прочит: Мая Нарлиева

Музика: "Докосване" – Дани Монов