23 июн. 2022 г., 09:49
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация
Ти пое по своя път –
аз не те последвах, както обещах...
сърцето ми е просто плът,
обречена безпътие да изтласква…
Някога вървяхме заедно,
помниш ли, под августовското небе?
Твоят глас разлистваше пейзажа
и път се стелеше пред теб и мен.
Имаше наоколо напъпили надежди,
дъхът на бъдещето беше свеж…
все още стъпвах лекичко и нежно
да не би да смачкам някой наш копнеж.
После някак се засилих, бързах все нататък.
Исках в миг да разбера пътят накъде ни води.
Ти търпеше щедро да си сам, да съм далече,
стига все така в една посока с мен да ходиш.
Но дощя ми се да стигна края…
и забравих даже твоята ръка…
забравих, че не искам да играя
с криволиците на нашата съдба.
И ето ме, изгубена и пропиляла
хилядите наши стъпки и копнежи…
а ти вървиш спокойно нейде всред пейзажа,
където шеметно цъфтят надежди.