Животът е миг от вечността. Замисляме ли се какво оставяме след себе си? Едва ли. Повечето хора живеят, без да мислят! Но идва момент, в който сърцето тревожно започва да усеща края на земния път. Той сам заговорва за себе си. Тогава, незнайно откъде, изникват куп въпроси, които безпокоят нощите ни и ни изваждат от лъжехармоничния комфорт. Стрескаме се, защото разбираме, че отговорите идват от нещо непознато и по-висше от нас самите, извън нашия контрол и опит. Чудим се къде са били тези въпроси с трудни отговори, защо не сме се сещали за тях. И трескаво започваме да търсим пътища и средства за задоволяване на незнайно откъде дошлия глад за повече информация относно тях. Стремим се да наваксаме пропуснатото. Да изпреварим хода на времето и, ако можем, дори да го излъжем. Да успокоим съвестта си, нашият съдник за безпаметството относно пропилените мигове за общение с Бога. Защото много скоро душата разбира, че Той е източникът на дошлите до нас трансцедентни импулси. И не се нуждае от у ...