Винаги съм се страхувала, че някога ще дойде моментът, в който ще трябва да живея без теб и ето... Той настъпи.

И странното е, че не чувствам нищо. Едно голямо нищо. Не се смея, нито плача... Просто гледам в една точка и дори не мисля. Единственото, което чувствам, е празнотата.

Това е всичко. Чувствам се празна, някак наполовина.

Часовникът тиктака, стрелките се местят, часовете отминават, а аз продължавам да гледам в една точка с празен поглед, с празна душа...

Минаха няколко часа и нищо... никакво подобрение, все още не плача, все още се чувствам празна.

Тръгна си. Да... нараних те и си тръгна. О, ето... първата сълза потече и няколко я последваха. Сякаш започва да боли...

Определено започна да боли... Болката разяжда сърцето ми... Главата ми се изпълва с мисли, със спомени, а болката продължава да ме разяжда отвътре. Сърцето ми плаче, очите и те.

Странно. Усещам нещо със сърцето си. Наистина усещам нещо... Сякаш се свива все повече и повече. И пулсът ми се ускорява. Сякаш главата ми води война със сърцето ми.

То крещи, че те обича, а разумът ми забранява да мисля за това. Хиляди чувства ме обземат. Ту те обичам, ту те мразя. Ту съм ти ядосана, ту съм бясна на себе си.

Но още по-странното е, че все още се чувствам празна...

И ето пак..

Часовникът тиктака, стрелките се местят, часовете отминават, а аз продължавам да гледам в една точка с празен поглед, с празна душа...