«Седмицата трябва да има 8 дни, да има ден между събота и неделя.» Това си казах, когато се събудих на 22 ноември... мамка му! -  Възкликнах... имам рожден ден, човече, но нямам приятели, с които да празнувам. Е, имам цигари и кафе... 12 ч. е все още, може да намеря някой, с който да празнувам... или просто, както винаги, ще отида в някой бар и ще си намеря компания... кой знае, може и женска? Аз съм най-грозният хубавец в цяла Източна Европа, плод на съветската дружба... баща ми е изминал 11 хил. км., за да дойде и да ме направи.

Сипах си малко уиски в кафето. Всеки истински човек започва деня така... трудно е да преживееш обикновеното ежедневие, когато си необикновен. «Какво ти е необикновеното, бе лайно» би се запитал всеки. И аз не знам, не ми пука, но знам ЧЕ НЕ СЪМ КАТО ВАС. «Раждаш се, работиш 40 години, погребваш майка си и баща си и умираш» - това не е за мен... 4 млрд. души на Земята живеят  така, все ще има място за един човек, който не приема тези правила...

«Как можах да си жертвам зрението за това» , някои моралисти вече се чудят какво четат и заслужава ли си. «Разказвай за рождения ден вече, тъпако», чакайте, чакайте... вие знаете ли, че най-великите личности са алкохолици и наркомани и са написали най-великите си творби в опиянение...

«Все тая, ти си просто лайно!» - така е.

Стана 18 часа... вече изпитвах любимото си чувство, влизайки в  бара – смес от радост, възторг и предварителен срам от това, което ще направя, когато изпия огромни количества АЛКОХОЛ.

- Как си, коте, чакаш ли някой, или да седна тук...

- Ти май си поредният натегач, а?

- Не, не... просто обичам да имам КРАСИВИ НЕЩА НА МАСАТА!

- Помияр!

- Да, но когато видиш един грозен помияр на улицата да трепери от студ и глад, го съжаляваш, нали? – отвърнах аз.

- Добре, все едно... само не приказвай много... мразя хората – поредната красива жена, която се е отчаяла от «хората», тоест мъжете...

- Аз не ги мразя - отвърнах ѝ, просто ми е по-добре, когато не са наоколо.

- Хубаво... – каза тя и отпи от уискито.

Аз си поръчах водка, винаги поръчвам водка.

Изпих я и поръчах още една.

- Хей', по-полека... – каза тя, след като мълча цели 2 минути.

- Спокойно, аз така си пия... водката се пие НА ЕКС!

- Ясно...  – отговори тя.

- Какво е ясно?

- Ти си пройдоха – натърти тя.

- Ами ти? – хвърлих топката към нея.

- Аз не се напивам.

- Е, днес ще трябва... – уведомих я.

- Млъквай! – тя викна и си запали цигара.

Вече бяхме си поговорили доста, както всеки човек след няколко питиета и тя се отпусна. Казваше се Лора.

- Хей, много съм зле... изпрати ме да си хвана такси – подхвърли ми тя, когато пресуши последното уиски.

- Ела, първо да те освестим – предложих аз – имам малко кокаин.

- Кокаин?! Никога не съм пробвала, казват, че е хубаво. – каза ми тя, докато сладките ѝ очи показваха, че тази жена няма място на такива места – нещо я е накарало да дойде тук...

Нямах никакви подмолни намерения към тази Лора, всъщност беше ми жал за нея. Сигурно мъжът ѝ я тормози, помислих си. Тя беше на 29, а аз на 22. И беше 22 ноември, както и часът.

- Виж, много си малък, наистина искам САМО да ме изпратиш. – отговори ми тя с онзи типичен глас, след като изсмъркаш здрава линия.

- Че ти какво си помисли? Въобще не ми харесваш! – казах ѝ нарочно, за да я подразня. Обичам да бъзикам жените, винаги се връзват.

- Хей... добре ли си?! Обидих те, а ти не реагираш за най-важното, което може да обиди една жена. – казах, след като почти цяла минута тя стоеше с празен поглед срещу мен.

- Хайде, ела, мястото ти не е в тоалетната с мен. – допълних.

- А къде? Къде си мислиш, че принадлежа, точно тук, в кенефа, се чувствам «на място». – отвърна тя.

- Преценката ти мирише повече от лайното на ей' тоя – казах ѝ, докато от тоалетната излизаше някакъв чичка, който едвам се сдържа да ме фрасне.

Върнахме се вътре и я питах какво иска. Обещах ѝ, че няма да се възползвам от нея, освен ако тя не го пожелае, което е малко вероятно с оглед на това, че съм пикльо. Тя беше интересна мадама. Пожела да опитаме всичките видове алкохол! Вече беше пила няколко уискита, така че пожела да пропуснем «дъбовия чай». Аз не ѝ казах, но нали имах рожден ден. Защо не?

Стигнахме до текилата и тя изведнъж се изцепи:

- АДСКИ СЪМ РАЗГОНЕНА!

- Какво, мъжът ти не те ли оправя? – казах аз, вече си говорихме искрено, след последната чаша и двамата захвърлихме обноските и лицемерието.

- Оправя ме той! – отвърна тя.

-  Така ме оправя, че после ми се плаче направо...

- Какво, Лора? Защо не го зарежеш... – попитах я.

- Не мога да го зарежа... заплашва ме с разни работи.

- И какво, цял живот ще седиш с тоя кретен ли? Хайде да те прибираме... – казах ѝ, за да не поиска да пие повече... аз също вече бях зле.

- Не искам да се прибирам  при него. – отвърна тя.

- А къде искаш?

- Ти с майка си ли живееш, бе?! – попита тя многозначително.

- Хей, мила, да не ти приличам на МУХЛЬО! – направих се на мъж.

- Добре, къде живееш? Хайде да видим... – каза тя.

- Не. Обещах ти нещо. – не знам защо, но държах да спазя обещанието си.

- Какво?! Ти да не си ПЕДАЛ! – попита ме.

- Стига си ме обиждала. Когато изтрезнееш, ще се радваш, че не съм бил боклук с теб и не съм се възползвал.

- ПОКАЖИ ГО! – отсече тя.

- Как така, тука ли?! – щях да го направя, в гимназията, в скучните часове, а всички бяха такива, постоянно си ги мерихме, бях свикнал да си го вадя навсякъде до толкова, че когато някоя учителка ни видеше, и се усмихвахме.

- Защо не каза в тоалетната... хората там си ги вадят, като са в бара! – допълних.

- Защото така, хайде да се махаме. – вече беше истинска диктаторка, кокаинът я направи по-уверена.

- Розова ли ти е? – реших да я пробвам.

- Кое, бе смотльо... много си смотан, но си СЛАДЪК – отвърна тя.

- Или «канела»? – зададох втори въпрос.

- Розова ми е... може и да видиш сам, ако ме слушаш! – каза Лора.

Вече бях убеден, всички жени, които имат скапани мъже, при първа възможност командорят някой. Внасят баланс и справедливост във света си...

- Слушай, Лора, искаш ли да дойдеш наистина? Погледни ме хубаво...

Винаги се чудя как така съм с някоя жена, а съм толкова грозен. Или поне съм убеден, че съм грозен.

- Ти беше мил с мен, а и ставаш, да ти кажа. И аз съм МЛАДА! Хайде, викни такси, че не ми се чака отвън... – каза тя.

Докато се возихме в таксито, тя поиска да изпуши една цигара. Дадох ѝ от моите, но таксиджията побърза да ѝ развали желанието:

- Госпожо, тук не се пуши!

- МОЛЯ, ТУК НЕ СЕ ПУШЕЛО ЛИ? – попитах аз.

- Я не ѝ разговаряй така и си върти геврека, АЗ ПЛАЩАМ – ТИ КАРАШ... и се съобразяваш. Първо тя не е «госпожо», а «госпожице» (това много ѝ хареса), второ ще си пуши, тя ти е клиент.

- Все тая, добре... – притесни се за бакшиша си таксиджията.

- Даже и аз ще си запаля, и то две цигари! – реших да го подразня още.

- Че защо две?! – попита бакшиша, докато Лора се подхилваше.

- Защото един приятел умря наскоро, а много обичаше цигарите! Сложи я в пепелника тази – запалих една и му я подадох.

- Ей', дрисльо! Вече прекаляваш! – каза шофьорът.

- КРАЙ! Спирай колата. – каза Лора изведнъж.

- Лора, искаш да си отидеш ли... почакай, аз ще сляза, а той ще те закара вкъщи. – казах ѝ.

- НЕ! Този не ми харесва, искам друг да ни вози! – Лора прояви тази типично женска, но приятна, нелогичност и нерационалност.

Най-накрая бяхме в квартирата ми. Малко беше разхвърляно, чиниите не бяха измити. Лора веднага фиксира по навик тези неща, но ѝ беше ясно, че никой мъж не би акцентирал над това да мие, готви и чисти, когато живее сам, а и С НЕЯ. Тя си имаше едно животно вкъщи.

- Какво ме зяпаш, хайде сипи ми нещо, на гости съм ти... – каза тя, докато я гледах тъпо

Гледах я тъпо, защото съм ценител... имаше страхотни крака. Лицето ѝ също беше хубаво, а очите ѝ, явно от алкохола, направо блестяха. Гърдите ѝ не бяха големи, но никога не са ми били толкова важни... обичам ги, но повече обичам красивото лице, дупе и крака!

- Какво?! – каза тя.

Явно не само си го помислих, а бях толкова зле, че съм го казал на глас.

- Много мило, не мога да повярвам, че си нямаш приятелка. – каза Лора.

- Имам си приятелка, Лора, сега! – отвърнах ѝ.

Изпихме по едно кафе... това я ободри малко, но на нея ѝ беше по-лесно, трябваше само да легне, а аз да върша всичко!

- Слушай, Лора, хайде да те сложа да спиш. – предложих аз.

- Ти май си наистина много смотан. ИСКАМ ОЩЕ КОКАИН, после искам ДА МЕ ШИБАШ! Ш-И-Б-А-Ш! – заяви тя и сякаш Хитлер ми заговори.

- Гледай, Лора! – изведнъж си свалих дънките.

- Хубави боксерки – каза тя. - ПОКАЖИ МИ ГО!

Свалих си боксерките... не го бях надървил и тя се обиди малко.

- Какво, да не съм грозна?!

- Разбира се, че не си, иначе щях ли да искам да седна до теб в бара? – попитах я.

- Хей, сега ще видим! – каза тя и така ми засмука пишката, че имах чувството, че ще я изскубне.

Лора явно обичаше да прави орален секс. Имах си мое обяснение за това – тя не обичаше мъжа си и сигурно му прави само свирки, за да не я тормози и да иска да прави секс. Това обаче имаше и лоша страна – беше толкова добра, че свърших след  едва 10 минути, а тя си мислеше, че ме подготвя да еба!

- КОПЕЛЕНЦЕ, защо ми свърши в устата, защо не ме предупреди...

- Извинявай, Лора, много си красива и ме възбуди много – бях искрен и исках да не се чувства гадно.

- АЗ СЪМ КУРВА! – отсече Лора.

- Не си, просто си тъжна и въобще не трябваше да те взимам тук. – отвърнах аз...

- Утре ще видиш ти! – мъжът ѝ не беше ѝ звънял цяла вечер, а това, сподели опита си Лора, означава, че ще я спука от бой утре.

- Слушай, Лора, имам малко пари. – казах ѝ.

- АЗ ДА НЕ СЪМ ПРОСТИТУТКА БЕ, СКАПАНЯК! – тя веднага реагира като ЖЕНА. Истинска жена беше, а аз някакъв пикльо.

- Не, Лора, не съм виждал толкова красива проститутка. Просто ти предлагам да ти купим цигари и да те качим на някое такси, за да се прибереш. – Мъжът на Лора беше пълен скапаняк, имаше пари, но ѝ даваше малко, забраняваше ѝ  да работи и тя трябваше да му се моли, за да ѝ даде пари... а за какво са ти пари, ако не ги харчиш по жена си и любовницата си? Поне така виждам аз живота на един 50-годишен дъртак, който си е хванал младо момиче като Лора.

- Не искам да се прибирам... искам една вечер да съм бездомна... ако щеш така го наречи...

Тя се облегна върху мен, беше свикнала да е незадоволена и бързо ми «прости», че се изложих.

- Слушай, Лора, нали не ме мислиш за някой неудачник... – сякаш не бях такъв наистина.

- Не, не, просто си много пиян... аз също, няма нищо. – жените са такива същества, никога не биха ти казали истината в такъв момент.

- Сякаш се познаваме от сто години – започна тя.  – Де да беше по-голям! И да беше по-стабилен.

- Моят потенциал е възпрепятстван от мързела ми – отговорих ѝ.

Беше красива, но животът ѝ беше едно голямо лайно.

- Добре тогава, Лора. Дай ми телефона си...

- НЕ! Няма смисъл. Ще ми звъннеш в неподходящ момент и... – Лора ми напомни за гадния си съпруг, който имаше две любовници плюс нея... за него тя явно беше нещо, което си купуваш в магазина.

Лора поспа няколко часа и изведнъж ме събуди.

- Слушай, сладур, благодаря ти! – вече беше различна.

- За какво ми благодариш, че ти се изпразних в устата ли... – недоумявах аз.

- НЕ! НЕ! – отвърна Лора.

- Не се сърдя за това... спокойно!

- Тогава за какво ми благодариш, не съм направил нищо? – попитах я.

- Напротив, няма значение... – отвърна тя.

- Хайде, трябва да тръгвам... може ли да ме изпратиш, или искаш да спиш, няма нужда всъщност да ме изпращаш. – допълни Лора.

Докато таксито се отдалечаваше с Лора, си мислех къде отива. Къде и при кой живее?

Така си отиде Лора, най-красивата жена, с която съм бил. Тя ми подари цели четири часа с нея за рождения ми ден.