Ти ме накара да си мисля, че това не беше сън, накара ме да проумея толкова много неща, научи ме да бъда човек, да обичам и да се смея.
Показа ми красивите и малки, но значителни неща. Вярвах ти сляпо и ме беше страх да отворя очи, защото ти може би нямаше да си там, нямаше да си същия, който си мислех, че си. Живеех заради теб, дишах заради теб, смеех се заради теб и се преструвах на силна отново заради теб. Мислех си, че никога няма да пуснеш моята ръка и винаги ще ме водиш напред, за да не ме е страх.
Колко пъти усещах топлите ти прегръдки, нежните целувки и изгарящия ти ме поглед. Казах си, че няма да плача,,че няма да си спомням за теб,,но ме беше страх да си помисля, че теб няма да те има някога до мен. А сега разбирам, че ти си знаел по-добре от мен какво се случва.
Мисля, че трябва да знаеш колко много те обичам, мисля, че и ти почувства това, което и аз. А изведнъж всичко свърши... Какво става, когато нямаш сили дори да скочиш в бездната?! Защо няма кой да дойде и да те бутне? ...