"А сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта."

         Животът на човек е наниз от емоции, кръговрат на радости и скърби. В основата на всичко стои сакралното трио вяра, надежда, любов. Но нима ние хората, подчинени на тези три сили, зависещи от тези три сили, можем да кажем коя е най-велика? Способни ли сме да отсъдим?

         Още в Библията се казва "Бог е любов." Но нима хората, които не вярват в Бог, са неспособни да обичат? За мен вярата е въпрос на избор, надеждата - въпрос на опит. Но любовта ... тя спохожда всеки. Млад, стар, беден, богат - тя идва като неканен гост и завърта сърцата ни в прелестна вихрушка, кара ни да погледнем на света по друг начин. И тогава неверникът проглежда, а давещият се достига до брега на надеждата.

         И тук ми идва на ум част от една проповед на Иисус, синът на нашия Отец, в която се казва: "А сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта." В главата ми веднага изникват купища въпроси - дали хората щяха да вярват в Иисус и в Бог, ако не ги обичаха? Или ги обичат, защото им вярват? Каква е разликата?

        Хората по света вярват в различни неща, изповядват различни религии. Но за разлика от миналото, когато религията е била начин на живот, в наши дни тя като че ли не е на мода. Хората преживяват ужасни неща и губят надежда за по-добри времена. Единствена любовта преминава през всички изпитания и стопля сърцата ни. Любов към семейството, към приятелите, към ближния, към Бога - тя е навсякъде около нас, като въздуха, който дишаме и без който не можем.

       Но когато сърцето на човек е разбито, той губи вяра и надежда, той бива изгубен. После се влюбва отново и посестримите на любовта се връщат при него. Защото когато човек обича, вярата му е по-силна, а надеждата никога не го напуска.