Искаш да живееш в огъня и да вкусиш от желанията на прегрешилите. Когато дните в тази пустош те убият, ще намерят начин да съживят всичката тази болка. Без път и посока губиш ориентация, осезаемост, а накрая губиш себе си. Така те кара да се чувстваш смъртта. След нея остава само една пронизваща студенина, режеща бързо и убиваща всичко около себе си. Винаги съм си задавал въпроси, на които никога не съм намирал отговори. Сега вече знам какво е чувството да танцуваш с огъня. Той те обгръща, разтапя плътта ти,чувстваш как кръвта във вените ти кипи, оглеждаш се да видиш дали има други като теб, но си само ти. Това е истината, колкото чиста, толкова и порочна. Не ти ли харесва, а ти какво очакваше, че ще намериш. Късно е да се поправят грешките сега, късно е за достоен живот, късно е и да молиш за пощада, когато и теб са те молили. Спри да бягаш, когато дори няма къде да се скриеш, загубил си душевността си вече. Не си човек и нямаш място на земята и знаеш, че не е само израз „ада под краката”. Усещането как се давиш в собствената си кръв, лежейки върху овъглената земя, празнотата вътре в теб, стенанието и писъците на демони, приканващи те да се присъединиш към тях. Това ще са нещата, които ще чуваш цяла вечност. Защо, по дяволите, все още се опитваш да се спасиш, когато вече пристъпил си вратата, на която пише „Надежда всяка оставете”.