Какво очаква човек, когато, осенен от мъдростта си, сяда да пише върху вечните теми? Дали не се опива от автоеротизма, казвайки си: "Боже, колко съм мъдър?"
Когато на такъв човек внезапно му поднесеш друго тълкуване, а това според мен е неизбежно, тъй като вечните теми са и вечно изкушение за умовете, той се обърква, но само за миг и дава железен отпор на чуждата гледна точка.
Най-първо мобилизира теоретичните си познания - срещал се е под някаква форма с Платон и Юнг, усвоил е маниера да разчленява думите на срички, с което влага в тях по-друг смисъл, подбира изрази като "противовес на опитите за усредняването й", "подмяна на тезата", "дистанциращата същност на естетическата преценка", "снемане на едностранчивостта на определението"... И спорът застава на ръба между философията и резоньорството.
Набрал сила от теоретичните си познания, той е готов да атакува - приписва на опонента разсъждения, каквито той не е казал и които едновременно са и себеотносителни и ограничени. Така той си с ...