В блатото на чувствата вървя със сведена глава. На ум катеря планини от неугледни спомени. Опознавам себе си по пътя крив. Правият не ми е интересен. Безбрежна е пустинята, дори и глътка нямам. Тежест и пустота, вятър от пясъчни измами. Гордостта си тръгна, за любовта - гадая. Ръката гали твоята коса, посребрена, ала толкова обична. Кривината сякаш не плаши толкова. От дъното на падането намерих сили. Спрях и се усмихнах. Чувство на спокойна, нежна тишина. Хармония. Аз и ти. И синьото небе...
© Ана Янкова Все права защищены