Пустота и сивота са обгърнали душата ми. Очите ми са пресъхнали. От тях сълзи не са потичали от цяла вечност. Няма и да потекат за в бъдеще. Аз съм вече изхабена от живота. Това, което хората наричат духовно богатство, го изгубих много отдавна. Тогава реших в името на успеха да се обградя с ледена стена и да не допускам сантименталността. Бях и предадена от хората заради добротата си. Всички ме ползваха за прислужница, а за отплата ми се присмиваха зад гърба. Употребена най-безмилостно, огорчена и наранена, сложих край на усмивките. Заключих емоциите си зад желязна врата и се заклех, че повече никога няма да допусна да ме третират като даденост. Тогава вярвах, че така ще си спестя по-нататъшни разочарования. Но вижте ме сега. Досущ като героинята на Димитър Димов - Ирина, съм - "лакирана светска кукла". Издигнах се в обществото, но... къде останаха мечтите ми, неподправеността, добротата? Постигнах наистина много, но сега душата ми е опустошена. Обидата ми от отношението на околните ми ...