Беше време за сбогуване.

Мразеше сбогуванията, но бе приела, че са част от живота й. Запознаваше се с хора, които после изчезваха от живота. Беше писано да изживее живота си така, както би искала, а не както някой й е повелил. Всички усмивки, мъки, сълзи, радости, неволи и щастия бяха само за нея. Тя беше всяка добра и лоша мисъл, радост и тъга, усмивка и сълза. Тя беше произведението на собствения си живот.

Отдавна бе разбрала, че времето не може да се върне и никой момент, бил той радост и щастие или мъка и нещастие, един път минал през живота й вече е „минало”. Толкова бе свикнала към това свое „минало”, че реалността на някогашното му съществуване я преследваше до последния й дъх. Мисълта беше по-силна от сърцето. Завладя емоциите и я покри със самота. Страда толкова дълго, че косите й се покриха с черна тъга, очите с океани от сълзи, а мракът стана част от сърцето.

Толкова дълго време не бе плакала, стискаше сълзите си, за онзи момент, когато отново щеше да обикне себе си. Когато отново щеше да дарява любов и съпричастност.

Днес беше нещастна. Всичко се срина с едно просто „Да!”. Отговор, който никога не би предизвикал толкова негативни емоции. Донесъл й моментната омраза на много хора и любовта на „избраните”. Съжаляваше за всеки един момент от настоящето си съществуване, точно както бе израснала – в самосъжаление. До момента не можеше да разбере, защо е на този свят, след като само един човек я желае. До момента светът беше толкова самотен и страшен, че всяка стъпка напред беше пълна със съмнение, което изгаряше всяка положителна мисъл.

Нарани човека, който даде толкова много на самочувствието й. Почувства се като една от предателките на Съпротивата. Предаваща доверието, лъжеща и мамеща, себе си и хората, които й се доверят. Хората, които обичаше.

Знаеше и искаше, но не можеше да подобри обстоятелствата. Не можеше да даде обезболяващи, не и за тези рани, не и за откраднатите мечти. Станалото - станало, сега бе време да вдигне насълзените си очи и да закрачи към залеза, с високо вдигната глава на път към Ада. Там, където всички я пратиха, където всички я бичуваха, където бе нейното място.

Някога в нейното семейство се носеше легенда, че е дете на майка-ангел, която толкова много е искала съществуването й, че е обещала на света цялата си любов и почитание. И ангелът подарил на света и детето си цялата любов и почитание. За другата половинка от семейството никой не бе чувал нищо. Никой не смеел да попита, но всички знаели произхода – Дявол. Не бе погледнал детето си, не бе пожелал да го обича, бе оставил белег върху сърцето й.

Ангелът насади любовта и съпричастността в сърцето й, а Дяволът – омразата и подценяването.

Толкова бе свикнала на присъствието на омразата в живота си, че не можеше да различи добро от зло. Или по-скоро можеше, но не искаше. Всичко беше еднакво сиво, еднакво черно, еднакво-еднакво, до края на света. Бе родена, за да е еднаква с мечтите на майка си, да е еднаква с някой професор, да е еднаква с очакванията, да е еднаква с мислите си.

Тук изненада целия свят, дори и себе си. Беше толкова различна от всички останали, че дори тя самата не знаеше, кога би избухнала и кога би запазила пълно самообладание.

Днес беше ден за сбогуване, каза „Сбогом!” и продължи, с онзи познат горчив вкус в устата, който щеше да я преследва до края на пътя. С онзи вкус на застинало в мислите минало, с мечтите разбити на мигове забвение, със сърцето си стрито на прах от собствените й съмнения.

Бяха наложили в мислите й мнението, че не би била способна да обича, не и такава, не и "лъжа"-та която бе. Тя бе лъжа, сатанинско създание, което не би било способно да обича.

Ако всяка една дума на тълпата бе истина, ако тя не би била истинска, дали щеше да плаче с горещи сълзи, проклинайки миналото, дали щеше да усеща пареща болка на мястото, където някога казваха, че се намирало сърцето й.

Прокле всички минали дни. Прокле хората, които не бяха заслужавали и миг от вниманието й, а тя им бе дала най-хубавите си мигове. Прокле всички, за да може да започне отново.

И както някога бе започнал живота й – в сълзи, така започна и тази история.

Сълзите бяха истината, към която се стремеше. Сълзите отваряха и затваряха вратите на сърцето й и само този, който силно би искал да обича, би могъл да види истината за нейното съществуване, за пътя, който тя пое, когато предаде себе си.