Вече е есен-най-красивият сезон в годината. Навън е красиво, приятно за разходка, нито топло, нито студено. Просто есен...

    Вчера се разхождах из парка, ритах пъстрите листа, обагрили земята, наслаждавах се на прекрасното време, а около мен се чуваше само детски смях и песните на птички, останали още тук. Вървях замислена и бях учудващо спокойна, когато изведнъж в главата ми се появи мисълта какво ще стане с мен след 10-15 години, дали още ще съм тук и дали си заслужава да живея...

    Вървях и дълго мислех над това. Не знам какво да правя с живота си, знам, че не е редно да говоря така, защото още не съм видяла всичко от него, но наистина нямам представа какво искам от живота, за съжаление. Всички около мен вече имат планове за в бъдеще, а аз не.  Не  че това ме притеснява, но все пак е хубаво човек да знае какво иска и как да си го получи...

      Разхождах се и мислех, докато изведнъж не се осъзнах - може утре или вдругиден да не съм между живите, може да се случи всичко. Затова нека не живея в бъдещето, а в настоящето. Не искам да планирам живота си, нека каквото ми е писано, това да се случи.

      Продължих да вървя и да ритам пъстрите листа...