Завистта - тази пуста завист. Неунищожима като коронавирус, здраво вкопчена като бръшлян в стената на безсмъртието. Откъде се взема тя? От кой извор извира? Все въпроси, на които вероятно никога няма да получим точния отговор. Може би още Адам и Ева в едемската градина са изпитвали завист към боговете за тяхното безсмъртие и заради тази си завист са били изгонени от Рая. И оттам първото прозрение - че:

завистта предхожда греха и е негов първоизточник.

Вероятно всички живели след Адам тайно да са му завиждали, че той ще остане Първия - родоналникът на човешкия род и никой, никога няма да може да го измести от тази първа позиция. И ако Адам и Ева са като Хилари и Тенсинг на онзи древен и легендарен Еверест, от който стартира всичко човешко, то следващите човешки същества са своеобразни техни клонинги, което е доста обезсърчаващо за тях и е мотив за завист. Но клонингът има и нещо положително в себе си. А то е да обори своята историческа белязаност и ако може

да докаже, че копието е по-ценно от оригинала.

По същата причина в човека сякаш е заложен стремежът да се противопоставя на Онзи, който "създаде го по свой образ и подобие" -

отчаяният стремеж на копието да се превърне в оригинал. Стремежът на падналия Ангел да се завърне на Олимп /казано чисто символично/ - домът от който бе прокуден, за да се скита вечно като блуден син.

Все пак какво представлява завистта и може ли тя да бъде дефинирана?

Моят отговор е положителен - може! Разбира се не във всички нейни шеметни разновидности и нюанси, които сборувани представляват страховита бездна, обиталище на Луцифер.  Но като основни характеристики - да!

Завистта е онова вътрешно желание да притежаваме неща, които не ни принадлежат и не може да имаме към този времеви момент.

Да ги притежаваме на всяка цена, дори на цената на живота на Притежателя им. Това е пълното отрицание на Притежателя и опит на психическа основа той да бъде тотално субституиран със Завистника. Следователно в основата си

завистта е феномен целящ унищожаването на своя Първоизточник.

Тук има един много съществен нюанс. Завистникът може да поиска дори да развенчае Първоизточника до степен да му отнеме това право и ролите да бъдат сменени и чак тогава да го унищожи. В редки случаи завистта може да изтрае да остане завинаги тайна. Обикновено тя търси начини да се разрази. И това се извършва чрез деятелност. Обикновено завистниците намират сговор помежду си и бързо се съюзяват, за да се превърнат от множество в единен субект.

Това е основното правило и оттук произтича второто прозрение:

мултиплицирането на завистта води до ГРУПОВЩИНА. Казано другояче: Завистниците винаги се съюзяват срещу Първоизточника.

Видите ли подобна ГРУПОВЩИНА и непонятен СЪЮЗ, то знайте че негов основен двигател е завистта. След унищожаването на Първоизточника този СЪЮЗ тутакси се разпада, защото повече няма обединителна сила.

Винаги съм се питал - има ли спектър завистта? Моят отговор гласи: Да има! Този спектър, подобно на цветовия, също е богат. Неговата лява граница е това, което бих нарекъл: бяла завист. А неговата дясна граница е т.нар. черна завист. Между тези двете лежи полето от нюанси на завистта. Но колкото по-надясно се движи субектът в този спектър, толкова по-ретрограден става този субект. Навлезе ли в зоната на черната завист, почти е сигурно, че си играе на сляпа баба със смъртта. Бялата завист е все още на Божествена територия. След нея следва буферна зона, която не е никак изследвана. А след тази зона попадаме в лапите на Сатаната.

Бялата завист може да играе съзидателна роля, но само при индивиди, които успешно се развиват. И тук си спомням думите на моя пръв научен ръководител г-н Владимир Александров /чист руснак с белогвардейски - княжевски произход/, който обичаше да казва /третото - чисто негово прозрение/:

За да можеш да се развиеш трябва да имаш нещо навитичко вътре в теб!!!

То /навитичкото/, ако го носим у себе си, е като пружината на механичния часовник. И ако то е в наличност, бялата завист е ключето за този часовник!

Ще ми се да споделя един личен пример на бяла завист. Бях на 16 годишна възраст, когато прописах поезия. Първите ми неща бяха съвсем юношески и свързани с любовни трепети и притеснения. Един ден баща ми сподели с мен, че негов приятел /с вид на касапин/ е написал поразително четиристишие.

И ми го изрецитира:

Няма истина, няма лъжа -

тежи само небе свечерено.

Нито се радвам, нито тъжа:

суета, пустота и студено.

Изпаднах в истински шок от чутото. Буквално онемях. Нима един човек с вид на касапин можеше да напише нещо толкова лаконично и със шеметна поетична сила, а аз се мотаех около моите протяжни словесни любовни излияния, приличащи на онези, които много тетки-вертолетки, бълват истерично и ежедневно като своя "поетична" продукция във Фейса и във всевъзможни други форуми за поезия. В този миг изпитах чувство на гняв и бяла завист към "касапина", а също и на унижение и огромно негодувание, че Бог му е дал дарбата да пише по-добре. Започна жестока битка вътре в мен - да продължа да пиша или да се откажа окончателно. Това негово четиристишие не ми даваше покой цели 3 години. И когато бях на границата да се откажа от поезията, Бог ми прати дар и вест. Написах нещо, което мнозина запомниха завинаги, след като го бяха чули от мен и години по-късно го рецитираха с възторг и безпогрешно:

https://otkrovenia.com/bg/stihove/prabylgarsko

Сам!
Къде?
Сам!
Защо?
Назад мъртво!
Напред тъмно!
Тук страшно!
Наравно с другите?
Ужасно...!

Бях 19 годишен, но почувствах съвсем ясно, че съм оставил своя поетичен отпечатък на тази Земя, който няма да може да бъде изтрит от никакви завистници и никакви сили и ще пребъдва. Същевременно този отпечатък ме освободи от игото на бялата завист. А по-късно научих, че въпросното четиристишие е финал на стихотворението "Тъжна неделя на Пеньо Пенев", макар и във видоизмен вид:

Няма истина, няма лъжа -

тежи само небе свечерено.

Нито се радвам, нито тъжа:

тишина, самота и студено.

Това окончателно ме успокои, защото разбрах, че Поезията не е място за касапи и Бог не допуска грешки в нея. И продължих да пиша. Амин!

Бел. на автора. Настоящото есе може да се счита за продължение и допълнение на друго есе на автора, озаглавено "Груповщина". То се намира на линк:

https://otkrovenia.com/bg/eseta/grupovshtina