Знанието е онази светлинка, криеща се в дебрите на всичко съществуващо, която го прави истинско. Но какво би станало ако тя липсва, ако е останала скрита, незабелязана?

     Още с появата си, човекът се опитва да открие тези ценности. Понякога успява, а понякога - не. Противоположностите, духовност и бездуховност, са два дълги и трудни пътя, по които тръгвайки не се знае дали ще се стигне далеч, или в един момент те просто ще се сринат. Те са част от живота на личността, която го обвързва с други себеподобни, въвежда го в една по-различна и непозната обстановка - такава, която изисква всеотдайност, страст, очи, за да видят и сърце, да оцени правилният момент. Моментът за оценяване на ценностното и не чак толкова ценностното, за притежанието и липсата, за сравнението.

     Поддавайки се на коварни предразсъдъци, индивидът се обрича на разрушение забравяйки ценността, забравяйки извървяният път, забравяйки всичко. Това би бил най-подходящият момент за личността да спре за секунда и да си представи, че е убила всичко досега, убила е ценното, убила е преживяното, убила е спомените, убила е себе си. И тогава, в тази малка секунда прозрение би могла да допусне светлинката на ценността да озари пътя й. Защото какво всъщност е смъртта? Колко пъти може да умре индивидът? Позволи ли да изтлее духовността, Азът издига стените на ограничението. Поставя тези граници на съзнанието и мисълта, лишава се от свободата. От възможността да възприеме заобикалящото го с уникалността му. Липсата на знание го прави мъртъв, защото го обгръща в слепотата на невежия. 

     Стоп!

     Внезапна ретроспекция и отново съществото поема първи дъх, поглежда за пръв път света и точно в първите секунди на неутралност попадайки в създателя си, попада в ръцете си. Не в нечии други, а в своите собствени, тези, които въпреки външните влияния го подтикват да прави избори.

     Изборът - правото на човека да поеме по пътя на това, в което вярва. И както живее, така и върви. Върви ли върви... Да продължи ли да върви, или да започне да пълзи? Дали да запази това, което има и е развил до сега, или безвъзвратно да го загуби и да се превърне в скот?! Секунда за размисъл - секундата, различаваща човека от скота. Размисъл свързан с това, което индивидът притежава. В малкия промеждутък от време трябва да вземе решение. Трудно е! Винаги е трудно да се задържи ценното. Лесно е да убиеш! Какво ще стане после? В какво ще се превърнеш тогава? В жив мъртвец? В нещо друго? В какво? 

     Ето я важната среща! Тя е ежедневна, ежечасна и ежесекундна. Това е срещата със себе си. Срещата със своята ценност. И ето го човекът - живеещ, дишащ, обичащ, мразещ, съзерцаващ околния свят. Ето го в цялата му същност - физическа и духовна, изграждащ, учещ, мислещ, можещ или безвъзвратно погубващ се.

     И да!

     Светлинката в сърцето му грее и той живее. Вижте го, той живее с всеки дъх, който поема, живее, правейки себе си. И правейки себе си, се превръща в творец. Но какъв точно творец би бил - явяващ се мъртъв у хората или носещ в себе си началото на нещо ново, различно и запомнящо се?