Благодаря...
Когато поисках да кажа нещо, думите се разбягаха като уплашено ято. Все едно нечии тромави стъпки изтрещяха в тишината и разкъсаха покоя й. Всъщност, като че ли най-уплашена от всички остана душата ми. Дали ще успее да се изрази по най-точния начин? Дали ще съумее да подреди думите така, че да бъдат разбрани - от тези, които следва да ги разберат? Думите - невидимите малки същества, които оживяват изпод пръстите, носейки в себе си светлината на мислите... Думите, родени и хвърлени в пространството, с надеждата да останат живи, достигнали до някой от вас...
Да, много ми се искаше да кажа нещо... на теб, точно на теб, не се оглеждай! Няма да откриеш друг наоколо. Дълго се чудех как да се изразя, за да ме разбереш, за да почувстваш, че говоря на теб. Защото ти и аз, и много други като нас, си приличаме по това, че търсим нещо повече от дневната доза храна, с която да поддържаме телата си. Вероятно духовете ни са доста подвижни и извън твърдата рамка на обримчващата ни материя ...