Евтин алкохол. Чаша. Две. Слушам „нашата“ песен. Беше записала късометражен филм на нея. Беше прекрасна на кадрите, а не е ли винаги.. Обикалям хола и все я мисля. А ся и проблемите. Има гадже – хубаво, не можем да сме повече от приятели - хубаво. Тогава защо, по дяволите, я мисля още? Задавайки въпроса, ми става топло, защото знам отговора. Паля поредна цигара.
Излезнах от кръговрата на дома си. Писна ми. Навън беше вече мрачно и аз разбира се се сливах с пейзажа със своята меланхолия. Бях пребледнял и усещах как всичко в мен бушува. Уви. Все още я мисля. Всичко нейно. Всичко споделено. Всеки миг. Всяка емоция. Жалко, не е ли.. Да мисля постоянно за момиче, което не е мое. Да продължавам да играя смешника, който е приятел, а всъщност вижда само любов и блянове, които никога няма да сподели. Мазохист съм в това отношение. Усещам как нещата се въртят около мен в един и същи ритъм в един и същи шибан омагьосан кръг. Дали може някой да ме измъкне или пак сам трябва да се добера до глъткат ...