Седим си с приятели на двора на тиферич, сложили сме масата, на скарата цвърчат весело кебапчета, а в чашите - искри палаво от домашната на дедо. Навсякъде зеленина. От асмите се подават натежали гроздове, събиращи сладост от слънчевите лъчи и чистия въздух. Птиците пеят весело, необезпокоявани от никого. Спокойствието е пълно. Така е тук в малките градчета, които ги има много в този край. Събрали сме се с приятели. След първата чашка музиката е усилена на шест. Може и някой танц да изиграем при създалото се настроение. Е, всичко е прекрасно, докато след като разговора премине през всички възможни теми (навсякъде ни има) и някой не почне: "Абе нема живот тука, аз ви казвам, всичко отива на зле, ей го - тоя и тоя, и той заминал за Щатите. Спасяват се хората. Трябва и ние да се спасяваме докато е време, защото тука положението няма да се оправи никога".
Типично по български. Навсякъде да сме най: най-умните, най-красивите, защо не и най-изостаналите и най-окаяните. Само като има световно ...